— Та вие нормални ли сте — значи полицаите всеки момент ще ни се натресат!
Но Алфредо успокоително вдигна ръка.
— Спокойно! Те не ни видяха, само ние ги видяхме.
Двамата под прозореца повторно се спогледаха, този път триумфиращо.
— Мога ли все пак да попитам какво точно се случи? — Берта още трепереше от страх. — Единият от вас да ми разкаже как точно стана!
— Слушай — започна Алфредо, — слушай! Двамата тъкмо бяхме влезли вътре, Ернст и аз, и тъкмо мислехме да се залавяме с работата и да освободим барона от неговото сребро, и чухме нещо… бум… нещо се търкаля из къщата, и после още веднъж… бум… и Ернст побягна и се скри зад шкафа, а аз изпълзях под една маса и лежа там, и мисля, колко нещастна ще бъдеш ти, бедна Бертичке, ако получа сърдечен удар и пукна под някаква маса…
— Да, да — нетърпеливо го пресече Берта. — И какво стана по-нататък с момчетата?
— Почакай малко — рече Алфредо. — Разбираш ли, Бертичке, когато и двата ми крака са изтръпнали, и си мисля, ще взема да изпълзя, каквото и ще да бумка тук, и точно тогава виждам двамата малки хъшлаци как влизат в стаята, в която сме ние…
Берта изглеждаше така, сякаш мравки я бяха полазили, отвори уста и ноздрите й се разшириха от ужас.
— Да, така си беше — рече Ернст. — Хич не ми беше по вкуса, дявол да го вземе, и фенерче носеха също, и осветяваха с него, малките му гадове.
Алфредо угрижено закима с глава.
— Да, съвсем се бях отчаял под тая моя маса — подхвана отново той. — Толкова млади, хъшлаците му с хъшлаци, мислех си, и вече кривнали по лошия път. Събратя в кражбата на сребро, мислех си…
Ернст зарови с пръст в носа си и доби съвсем умислен вид.
— Смешна работа! Много ми е чудно какво правеха там. Нас не ни забелязаха, ама не забелязаха и среброто.
— Тъпоглавци — отсече Берта. — Ясно е, че са видели как влизате и са дошли подире ви.
— Не, Берта — обясни й Алфредо, — не са ни видели. Макар че като си помислиш, тия конски мухи ме надушват от няколко километра разстояние.
Ернст продължаваше да размишлява.
— Аз се промъкнах след тях. Бяха горе, в една от спалните. Един бог знае какво правеха там. Надникнах през открехната врата, бяха се прекачили през прозореца, спуснаха се по стълбата и изчезнаха.
— Направо към полицията, мисля аз — заключи Берта и зловещо кимна.
Но Алфредо тресна с юмрук по масата.
— Я по-добре си дръж фаталната уста затворена, Берта! Не дърпай дявола за опашката. Знаеш, че Ернст не е добре с нервите. Дай ни кафе и мълчи.
Берта замълча. Покорно взе каната от спиртника и им сипа в големи розови чаши. Сложи и хлебчета на масата. Ако ги зърнеше отстрани, човек можеше да си помисли, че тези тримата се чувстват много уютно, бърборейки около масата на чаша кафе. Берта беше от тия жени, дето обичаха да украсяват около себе си. Матраците бяха застлани с карирани покривки, а на масата, в една ужасно грозна малка ваза, беше натопен люляк. Но изведнъж Алфредо мушна свитата си на юмрук ръка в сребърната купчина на пода и измъкна голяма кана с капак оттам.
— Тук, Берта, тук има една много по-подходяща ваза — каза той, издърпа люляка от другата и го натъпка в сребърната кана. После се отпусна щастлив и доволен и се втренчи в нея.
— Не, възможно ли е, очите ми трябва да се наситят на тая сребърна кана — разприказва се той. — Какво щастие за един стар крадец на сребро.
Но Ернст беше нервен.
— Престани, сега трябва да набутаме вехториите обратно в сака и да изчезваме оттук, преди градът да се е събудил. Тук нищо не може да се скрие.
— Не, за бога! — промълви Берта и вдигна двете си ръце, все едно се отбраняваше. — Тук без съмнение утре ще има полицейска хайка.
— Да, защото синьокапците долитат винаги на панаира страшно бързо, дори да се е случило и най-малкото нещо — поясни Алфредо и си взе още едно хлебче. — Все си мислят, че някой от панаирджиите има пръст в тая работа.
Лицето на Ернст се изкриви в грозна гримаса.
— Ясно е, че мислят правилно — рече той и продължи: — Трябва да скътаме сака на някое сигурно място до утре вечер, когато ще пристигне оня, Сребърната акула.
И започна да прибира среброто обратно в сака.
— Хич не ми изнася, че трябва да чакаме до утре вечер. По дяволите, ама хич не ми изнася! Но той не може по-рано, Сребърната акула.
Алфредо продължи спокойно да си топи хлебчето в кафето.
— Съвсем са ти се опънали нервите, Ернст, никога не си бил добре с нервите. Спокойно, наистина ще намерим хубаво скришно място.