— Къде, кажи тогава къде? Имаш ли някакво предложение?
Алфредо замислено се почеса зад ухото.
— Да, какво мислиш ти, Бертичке? Ти имаш сестра тук в града.
Берта закима трескаво.
— В мазето на сестра ми, как мислите?
— В мазето на сестра ти ли? — усъмнен запита Ернст. — И после сестра ти ще се затътри в мазето за картофи и ще намери нашите джунджурии!
Берта ядосано го погледна с воднистите си сини очи и изсъска:
— Представи си, че съвсем няма да направи точно това. Тя лежи сега в болница със счупен крак.
Алфредо не изглеждаше силно опечален от този факт, напротив, подсмихна се доста доволно:
— Да, твоята бедна сестричка, счупила си е крака, при това десния! Не може да отиде в мазето да си вземе дори едно-единствено малко картофче.
Ернст зашари с поглед от Алфредо към Берта и от Берта към Алфредо. Той все още изглеждаше пълен с недоверие.
— Това не ми се нрави — заяви той. — Защото тук има също и някои, които не са си счупили крака.
— Разбирам, че съжаляваш — остро го контрира Берта. — Тогава скрий ти сака, където ти е угодно. Във всеки случай аз имам ключ от мазето. И без това трябва да взема малко сок и да го отнеса в болницата. Но ти скрий сака където искаш.
— Успокой топката, Берта — каза Ернст. — Значи това с мазето е решено. Но едно ще ви кажа на вас двамата. Ще пломбирам тоя сак, разбрано? Ще го запечатам с една смъртоносна оловна пломба, и тая оловна пломба ще си остане, докато утре вечер не продадем сака на оня, на Сребърната акула… разбрано?
Берта се вторачи в него, изпълнена с омраза.
— Ти си един недоверчив малък страхопъзльо… разбрано? Нямаш ли доверие на мен и на Алфредо?
Но Алфредо размаха успокоително хлебчето си във въздуха.
— Затвори си фаталната уста, Берта! Доверието със сигурност е добро нещо, но оловната пломба е по-добро, това повтаряше винаги моята маминка.
Той се обърна към Ернст.
— Можеш да гарнираш с оловни пломби целия сак, ако искаш. Утре вечер ще дойде Сребърната акула и тогава край с оловните пломби. Но за джунджуриите тоя път той трябва да плати!
Ерик кимна в знак на съгласие.
— Трябва, да! Да не стане като последния път, когато купи всичко почти без пари, а после го разпродаде в старите си антикварни магазини десет пъти по-скъпо.
Той неспокойно погледна ръчния си часовник.
— Вече минава три. Ако искаме да отнесем сака, то трябва да се задействаме час по-скоро. Къде е мазето на сестра ти?
Сега, сега бе моментът да офейкат. Можеха да изпълзят между люляковите храсти и да се укрият в тях. Крадците можеха да излязат всеки миг. Бързо, мислеше Размус, бързо! Какво трябва да се направи сега? О, да, Понтус трябва да се промъкне след тях и да следи внимателно къде отиват, а аз хуквам и довеждам татко!
Но стана другояче.
Пазарът на въшките беше потънал в сън. Никой още не се бе събудил в малките каравани, никой, освен тримата в синята Алфредова къщичка между люляковите храсти. Беше малко преди изгрев-слънце. Никога не е толкова тихо, както в този час, тихо и пълно със спокойствие.
И изведнъж в тая тишина се разнесе силен, щастлив, трескав кучешки лай. Беше едно малко и много доволно кученце — то лаеше. И как да не е щастливо, щом е открило своя малък господар и утрото е настъпило?
— Токер! — простена Размус. — Точно сега не биваше да идваш!
Шеста глава
Пазара на въшките от триста години е бил мястото, където се е провеждал панаирът във Вестанвик, и е видял много побои, като се започне от дивите цигански кланета с ножове или обичайните тупаници между пияни селски юнаци, които са идвали на панаира само за да се забавляват по този непринуден начин. Това обаче, което се случваше сега тук, в тази петъчна утрин на месец май при изгрев-слънце, това Пазара на въшките никога досега не беше преживявал. Побеснели негодници и сатанински жени, деца и кучета в свиреп ръкопашен бой под люляковите храсти — подобно нещо бе възможно да се зърне само веднъж на триста години и повече не можеше да се повтори.
— Бягай, Понтус, бягай! — пронизително крещеше Размус.
И Понтус бягаше между люляковите храсти, та пушек се вдигаше. Но Ернст беше по петите му.
Размус от своя страна не можеше да бяга. Коравата Алфредова ръка здраво го беше стиснала за врата и той стоеше като в менгеме.
— Затваряй си устата! — изсъска гълтачът на мечове. — Или искаш да ти извия врата?