Изглеждаше като че ли наистина има намерението да го стори.
Размус простена, обзет от безграничен ужас.
Тогава се намеси Токер. Никой нямаше право да се отнася така с неговия малък повелител. Разбира се, повелителят му скоро щеше да напердаши тоя голям хаймана, който здраво го бе хванал, но за по-сигурно Токер искаше да му помогне. Той подскачаше наоколо и лаеше като побеснял, защото хайманата трябваше да си помисли, че иска да го ухапе. Точно това си и мислеше хайманата; откъде можеше да знае, че Токер никога досега не е ухапал никого, с изключение на едно малко, безобидно патенце, което един ден му се беше изпречило на пътя. Алфредо му тегли един страшен шут и виещ от болка, Токер се мушна в храстите.
Тогава Размус обезумя. Когато някой посегнеше на кучето му, той губеше свяст и не знаеше какво върши. Светкавично заби зъби в голата Алфредова ръка и го ухапа с все сила. Навярно на дъното на огорчената му душа лежеше нещо, което го караше да разсъждава по следния начин: Ти риташ кучето ми, а моето куче не може да те ухапе, но насреща си имаш един, който може да го стори! Той, точно като Токер, нямаше навика да хапе, но инстинктът му подсказваше, че когато ставаше дума за крадци на сребро, не беше длъжен да подбира много-много средствата.
Алфредо избълва едно проклятие и за секунда пусна врата на Размус. Повече и не беше нужно. С един скок Размус се освободи от Алфредовата хватка и препусна като вятър между люляковите храсти, накъде, и самият той не знаеше. Пръхтящ като разярен носорог, Алфредо плътно го следваше, но Размусовите тънки, пъргави момчешки крака бяха по-бързи от Алфредовите стари и затлъстели, и навярно щеше да му се изплъзне, ако не се беше спънал в един стар леген за пране, оставен зад някакъв храст, същият стар леген, който завчера вечерта ги беше спасил от Алфредо. Та сега изглежда той се беше превъплътил в негов враг и съучастник на Алфредо. Размус се просна в цял ръст на земята. Веднага почувства колко нечовешки боли, когато си фраснеш крака на ръба на легена и така заореш с длани меката пръст, че тя се разхвърчи. В следващия миг Алфредо го настигна. Размус разбра, че е хванат и в безсилния си гняв хвърли шепа пръст в лицето на Алфредо.
— Бърррр — загъргори той, почти задавен.
Той плюеше, фучеше и изглеждаше като че ли всеки миг ще се разбеснее, но не искаше да разбутва утринния покой повече, отколкото бе нужно. Пазара на въшките още спеше и навсякъде в караваните бе тихо. Размус напразно се озърташе за някой човек, който би могъл да му помогне в бедата. Една свадлива госпожица от стрелбището наистина се беше събудила от данданията. Тя провря глава през открехнатата врата на караваната си и изкрещя:
— Що за адски шум вдигате посред нощ? Не може ли човек да поспи спокойно?
Размус не можеше и гък да каже. С едната си ръка Алфредо държеше врата му в желязна хватка, а с другата беше му запушил устата.
— Точно така — дейно се намеси Алфредо. — Но мислите ли, че тоя хъшлак тук разбира, как ние, които работим до един посред нощ, въобще не искаме да бъдем събудени в три заранта от проклетото му куче? Но сега той ще се разкара оттук, а също и проклетото му куче.
Госпожицата от стрелбището хлопна вратата си и Размус остана напълно отчаян в ръцете на своя мъчител. Той пръхтеше и пуфтеше, влачеше го и го дърпаше безпощадно към синята каравана под люляците.
— Така, виж какво, сега искаме да си поприказваме малко — каза Алфредо и с едно последно отчаяно блъскане на главата успя да го натика вътре.
Там вече седеше Понтус, мъртвешки блед около носа. Когато видя Размус, опита се да скочи от походното легло, към което здраво го бе приклещил Ернст, и се разкрещя неистово:
— Виж, Размус, какво правят тези с кучето ти! Берта беше увила бедния Токер в една покривка и с все сила стискаше муцуната му, така че да не може да отрони и най-жалостивото и тихо скимтене.
— Оставете кучето ми! — разкрещя се Размус, извън себе си от яд.
Той се спусна към Берта, но Алфредо му подложи крак, така че той попадна точно в ръцете на Понтус.
— Ако не си държите устата затворени, тогава скоро децата на тоя свят ще станат с две по-малко — заплашително рече Алфредо и се строполи на походното легло отсреща.
— Какво ви казах аз, Алфредо? — нареждаше Берта. — Какво ви казах? Не ви ли казах, че момчетата са ви видели! Боже мили, ама че нещастие! Какво ще правим сега?
— Преди всичко ти трябва да млъкнеш сега — тихо каза Ернст. — Другото ще го уредя аз.