— Обещавате ли? И ще бъдете така добри да удържите на обещанието си! Помислете само: честността е най-ценното нещо! Маминка винаги ми го повтаряше!
Размус изобщо не го чуваше, беше се обърнал към Берта.
— Пуснете Токер!
— Момент, моля — намеси се Ернст. — Разбери, малкия, до утре вечер не можеш да получиш кучето си.
Размус се втренчи в него, онемял от толкова подлост и вероломство.
— Не можем да изчезнем по-рано оттук — обясни Ернст. — По причини, които не те засягат. А докато ние не сме се омели оттук, не можеш да получиш кучето си.
— Но нали ние обещахме, че няма да ви издадем — отвърна му разгневен Размус.
Ернст отново пристъпи към него, толкова близко, че Размус пак почувства миризмата на кафе в дъха му, и рече заканително:
— Нямам намерение да се излагам на каквато и да е опасност. Ще заключа песа някъде, където никой няма да го намери и чуе. И ако все пак се случи така, че ни издадете, и ние изчезнем, тогава адио куче, остава си там, докато пукне от глад.
Алфредо кимна в знак на съгласие.
— Тъй, тъй. Никаква храна… никаква вода… просто си умира.
Размус отново се разплака. Нямаше носна кърпа у себе си и отчаяно подсмърчаше:
— Ако причините някакво страдание на Токер, тогава… тогава…
Ернст го прекъсна.
— Вече чу, утре вечер! Ако дотогава удържите на обещанието си, на кучето няма да му се случи нищо лошо. А сега се разкарайте, защото нямам вече нужда от вас. — И той грубо ги забута към вратата.
— Довиждане, Токер — изхълца Размус, — довиждане…
— Всъщност — рече Ернст, когато вече бяха излезли, — днес следобед минете оттук, за да съм сигурен, че уговорката ни е в сила. Разбрано?
— Омитай се при джунджуриите си — изсумтя Размус.
И те тръгнаха обратно към къщи, отмъстителите в сини ленени панталони и маратонки. Бавно изпълзяха между люляковите храсти, толкова уморени, толкова мръсни, раздърпани и изподраскани, че на човек му се доплакваше. „Спасителният отряд за жертвите на любовта“ се завръщаше в окаяно състояние и едната му половина подсмърчаше толкова горчиво, че другата му половина бе напълно безпомощна. Понтус боязливо и плахо преметна ръка през рамото на Размус и утешително промълви:
— Не плачи, Размус, не плачи! Утре вечер ще си получиш Токер отново.
Но Размус не искаше да бъде утешаван.
— Утре вечер, да. Но помисли само, дотогава… бедният Токер!
На Понтус също му се струваше ужасно, че Токер трябва да остане сам и заключен толкова дълго.
— Наистина искам да знам какво ще правят с него — замислено рече той.
После хвърли бърз поглед към бунгалото на Алфредо. Вратата бе затворена, но от прозореца ги следяха ядните очи на Берта. Той продължаваше да размишлява.
— Размус — тихичко прошепна той, — не можем ли да залегнем някъде тук между храстите и да се опитаме да установим къде ще отидат те с Токер?
Размус се спря като закован. Погледна Понтус, пълен с благодарност. Това беше приятелят, от който се нуждаеше в часове на изпитания!
— Наистина ли искаш да го направим?
Самият той би направил всичко за Токер, би се подложил на всякаква опасност, но че Понтус иска да го стори заради куче, което дори не беше негово — о, Размус забеляза, че направо му прималява от доблестната постъпка на Понтус.
— Продължавай да вървиш — каза Понтус и го побутна с юмрук. — Берта стои на прозореца и гледа подире ни.
Без да се обръщат, те затрамбоваха по тясната пътека, която водеше към изхода. Мястото, на което стояха караваните, както и самия празничен площад, бе оградено, и тук имаше малка порта, която не бе отворена за всички, а само за притежателите на павилиони. Когато увеселителният парк работеше, тук стоеше пазач, който спираше гратисчиите, но по това време на денонощието портичката си стоеше отключена и нямаше никой наоколо. През тази порта се бяха промъкнали и преди това. Тук беше единственото място, откъдето можеха да излязат.
— Тук — прошепна Понтус и посочи един избуял люляков храст, близо до портичката. — Ако пропълзим и се скрием вътре, те няма да ни видят. Но те не могат да преминат оттук, без ние да ги видим.
И те коленичиха между два гъсто обраснали клона, откъдето през процепите между листата можеха да държат под око портичката. Бяха вдървени от студ с мокрите си дрехи. Размус почувства как коленете на панталона му стават още по влажни и омазани, отколкото бяха, и той трябваше да помисли и за това какви врели-некипели ще разтяга утре заран пред майка си по повод състоянието на панталона си. Утре заран всъщност си беше сега. Той погледна часовника си. Беше три и половина и той започваше да се тревожи, че няма да успее да се прибере навреме в къщи, преди всички да са се събудили. Но на крадливите негодници също им се налагаше бързо да отнесат Токер в скривалището. Долепяше молитвено длани, само като си помислеше за това.