И още не бе довършил мисълта си, когато чу някой вече да идва по пътеката насам. Понтус също го чу. Те многозначително се побутнаха един друг, без да посмеят да гъкнат дори. Вцепенени от напрежение се взираха между листата, додето видяха как Алфредо и Берта излизат през портичката. Алфредо мъкнеше сака на гръб, а Берта носеше голям вързоп под мишница, един съвсем ням вързоп. О, той не излая дори веднъж, горкият Токер! А ако въпреки всичко те са го убили? Размус простена.
— Опитай се да направиш такава физиономия, все едно че носиш сак с картофи на сестра ми — посъветва Берта Алфредо, тъкмо когато минаваха покрай люляковия храст.
Но това не му се отдаде. Той по нищо не напомняше на порядъчен търговец на картофи, който е хукнал към клиентите си в три и половина посред нощ, за да узнае не биха ли искали да се сдобият с малко картофи. В главата напомняше на авантюрист, какъвто си и беше, авантюрист, вече не особено ядосан и уплашен, а напротив, обладан от мисълта, че е направил най-големия удар в живота си. Безгрижно мина през портата, с една мърмореща Берта подире си, която едва успяваше да го догони.
Двамата зад люляковия храст сега действително трябваше да побързат. Не биваше да изпускат от очи вързопа, който Берта носеше под мишница, каквото и да им струваше това! Трябваше да се осведомят накъде са се отправили сега бандитите и дали носят със себе си живо или мъртво куче. В настоящия миг най-угнетителната им мисъл бе, че Токер може и вече да е убит. Бандитите постъпват точно така: вземат заложници, но когато земята се запали под краката им и стане твърде опасно, те тайно се отървават от пленниците си, а отгоре на това чрез заплахи и натиск могат да изкопчат всичко, което поискат, като поддържат надеждите у бедните и напълно невинни хора. Навярно по такъв начин си е направил сметките и този кошмарен Ернст. Иска да накара Размус да вярва, че Токер е още жив, и утре вечер веднъж завинаги ще изчезнат заедно със среброто. И някъде, в някакъв храст ще захвърлят едно малко, студено, мъртво телце. Лъжеха се обаче, ако така си представяха нещата. Ако само посмееха да сторят нещо на Токер, отмъщението щеше да бъде страшно. Размус решително изпълзя от люляка.
— Да вървим, Понтус — прошепна той.
И Понтус тръгна. Той бе подготвен по-добре от всеки друг за задачата да преследва крадци на Пазара на въшките. Тук бе прекарал целия си досегашен живот и познаваше всяка къща, всеки засводен вход, всяка ограда, всеки двор. Из тези каменисти, стръмни улици той си бе у дома. Тук бе се промъквал дебнешком, според случая, като индианец, трапер, каубой или мускетар — защо да не попреследва сега по изключение и двама крадци на сребро.
— Започвам наистина да вярвам, че те искат да отидат у дома — смаяно прошепна той, след като известно време вървяха по петите на Алфредо. — Съвсем съм сащисан — тръгват нагоре по улица „Дърводелска“!
Околността покрай Пазара на въшките бе това, което е останало от стария Вестанвик, тъй като градът е бил опожаряван някъде към средата на осемнайсети век. Тези ниски къщички с цъфнали люляци наоколо си бяха най-старите в града, затова и всички във Вестанвик се гордееха с тях, но никой не искаше да ги обитава. Тук най-често живееха стари, самотни люде, които щъкаха из малките кухнички, бяха заети с цветята, които отглеждаха в саксии и разказваха на котките си как е било в по-стари времена, преди и във Вестанвик да нахлуят налудничавите съвременни моди. Но най-накрая, на върха на хълма, улица „Дърводелска“ завършваше с редица от стари, отвратителни триетажни къщи, в които гъмжеше от деца… и това със сигурност не бяха благи ангелчета. Деца, които непрекъснато нарушаваха покоя на възрастните, преследваха техните котки, катереха се по оградите им, а есенно време крадяха от ябълките им, ужасни деца, каквито старците не си спомняха да е имало по-рано във Вестанвик.
Едно от тези деца беше Понтус. Той живееше на „Дърводелска“, в най-ужасната от всички къщи на Пазара на въшките, „Дърводелска“ номер четиринайсет, с дървен навес и клозет на двора, и с висока ограда, която отделяше къщата от съседната, не по-малко грозна къща. За да се стигне до „Дърводелска“, трябваше да се изкачи тясната, стръмна „Обущарска“, и точно това направиха Алфредо и Берта. В действителност улица „Обущарска“ бе перлата на Вестанвик, но двамата съвсем не бяха идилично настроени. Със сигурност искаха да стигнат до „Дърводелска“.