Понтус се почеса по главата.
— Що за сестра може да има Берта на нашата улица?
И изведнъж му просветна.
— Госпожа Андерсон от нашата къща, тая, на която ти вчера толкова приличаше с изкривената си уста… как не се сетих по-рано за това! Тя лежи в болницата със счупен крак!
— Ако скрият Токер в нейното мазе, той ще вдигне цялата къща на главата си, само това мога да ти обещая — уверен беше Размус. — Стига да е жив, разбира се — допълни горчиво той.
Понтус размишляваше. Горката леля Андерсон… Как е стигнала дотам да има сестра като Берта? При все че навярно Берта вече е била кривнала по лошия път, когато се е оженила за Алфредо — ако въобще е женена за него.
Но сега не му беше времето да се разсъждава по този въпрос. Алфредо и Берта бяха на път към улица „Дърводелска“, в това нямаше грешка. Берта бе видимо неспокойна. Тя бързо се озърна наоколо си. Нямаше обаче нужда да се плаши. Цялата улица все още тънеше в утринна дрямка. Косите слънчеви лъчи блестяха в малките прозорчета, но зад тях не стоеше нито един ранобудник, проврял глава през открехнатите пердета, за да зърне как се разпуква новият ден. Берта наистина можеше да бъде съвсем спокойна. Щорите зад мушкатата и обичките бяха спуснати плътно и никой не я виждаше с цялата й глупост и низост. Никой, освен двамата отмъстители в сини ленени панталони и маратонки, които стояха притулени в един вход на разстояние двайсет и пет крачки след нея, и предпазливо продължиха преследването, едва когато тя и Алфредо бяха се скрили зад върха на хълма.
В последните часове Понтус нито веднъж не бе имал повод да се разкикоти, но сега, като видя как Алфредо и Берта се промъкват към външната врата на номер четиринайсети на улица „Дърводелска“, където той бе прекарал всичките единайсет години от живота си, все пак се разкикоти.
— Това е напълно откачена работа — каза той, — тези наистина отиват в мазето на госпожа Андерсон.
После се изкикоти още веднъж от все сърце.
— Размус, ти знаеш ли какво ме помоли госпожа Андерсон миналата седмица, когато си счупи крака?
Когато Понтус си помисли за това, какво го е помолила госпожа Андерсон, той се разкикоти толкова гръмко, че Размус се обезпокои и се опита да го принуди да млъкне. Само че Понтус не се даде.
— Тя ме попита дали не искам да й разтребя мазето. Тя ми… — тук той се задави от смях, — тя ми даде втория ключ от мазето си и ме попита дали не искам да извадя вехториите оттам.
Размус изкриви устни в нажалена гримаса.
— Смятам, че трябва да го направиш. Можеш да започнеш с това да извадиш Токер оттам.
Размус кимна.
— Да… и сака със среброто! Почакай само докато те си тръгнат. Ела, дотогава ще се спотаим под дървения навес.
В дивите кавги и битки, които избухваха между децата на улица „Дърводелска“, той често трябваше да стои на пост и да пази външната врата на номер четиринайсети, и знаеше от опит, че най-подходящото място за това бе дървеният навес. Тук имаше достатъчно широки пролуки в стената, през които можеше да се наблюдава.
— Къде е този твой ключ? — попита Размус, когато вече бяха се притаили в мрака на дървения навес.
— Виси на един пирон долу, в нашия склад за старо желязо — отвърна Понтус. — Голям късмет, че не съм го качил горе у дома.
После се прозя.
— Оха, как се уморява човек от такъв нощен живот — констатира той. — Само се надявам, че те не смятат да се заселят за постоянно долу в мазето.
Размус въздъхна.
— Не, не, защото не издържам повече. Не мога да чакам и минута повече.
Той се опитваше да остане спокоен, но му беше трудно. Очите му горяха от преумора и плач, а стоеше тук и се взираше през една пролука в стената във външната врата на номер четиринайсети. Боята бе олющена и личаха следите от много ритници. Беше врата, която се отваряше просто. Навярно той самият бе оставил десетки следи от обувките си, когато беше идвал тук с празните шишета или с торбите старо желязо. Никога преди тази врата ни най-малко не го бе дразнила, но сега седеше тук и тя го нервираше. Цяла вечност ли ще си остане затворена?
Не, разбира се, че не. Някой се приближи, вратата се открехна, и Берта предпазливо подаде нос. След нея идваше Алфредо, но той прекрачи без дълго суетене в деня, огрян от утринното слънце. Вече не носеше сак, а Берта не държеше вързоп под мишница.