— Почакайте, докато само започна да разчиствам — прошепна Понтус.
Но после замълча, защото Алфредо и Берта минаха съвсем близо до навеса, толкова близо, че можеха да ги бутнат, и Берта рече:
— Тя достатъчно дълго ми опяваше за тези гумени ботуши. Сега хленчът поне за малко ще спре.
Кой е опявал за гумени ботуши те не узнаха, пък и не попитаха за това, защото само като изчезнеха Алфредо и Берта надолу по стръмното и те най-накрая щяха да узнаят какво е станало с Токер. Най-накрая!
Размус пръв се спусна по стълбата към мазето.
„Обединено старо желязо АД, Съдружие на Понтус Магнусон и Размус Персон“ бе написано на една от вратите долу. Беше любима и позната табела, но съдружникът Размус Персон в момента нямаше никакво отношение към своя склад за старо желязо. Стоеше съвсем пребледнял и чакаше Понтус да откачи ключа от някакъв пирон вътре, а душата му бе толкова свита, както никога през целия му живот.
Срещу входа, на около три крачки от техния склад за старо желязо, беше мазето на госпожа Андерсон, Понтус вече стоеше пред вратата му и опипваше катинара.
— Бързам, бързам колкото мога — каза той, когато видя, че Размус вече се олюлява. После отвори вратата и Размус се втурна вътре.
— Токер, жив ли си? — попита с глас, на който се опитваше да придаде твърдост. После се разплака, защото съзря вързопа, който не издаваше звук и не трепваше, положен редом с разните му там вехтории на земята. В това мазе нямаше живо куче, това бе ясно на Размус, и ръцете му трепереха, когато се наведе и заразвързва вързопа.
В него имаше чифт гумени ботуши. Едно старо палто и чифт гумени ботуши — нищо повече. Той ги гледаше втренчено и тъпо. Беше му нужно доста време, докато схване, че в този вързоп никога не е имало никакъв Токер, нито жив, нито мъртъв.
Съкрушен, той погледна Понтус.
— Къде са оставили Токер?
И тогава изведнъж им стана ясно, че те няма да разгадаят тайната. Бяха вървели по погрешна следа, а през това време Ернст, разбира се, бе отнесъл Токер в скривалището, където никой не можеше да го намери и никой не можеше да го чуе. А те седяха тук, в мазето на госпожа Андерсон!
— Най-малкото обаче сакът със среброто трябва да е тук — заключи Понтус. Той взе джобното фенерче на Размус и заблещука из вехториите.
Но Размус седеше на пода до гумените ботуши. Какво го засягаше вече дали мазето е пълно със сребро, щом Токер не беше тук?
— Всъщност по-добре е, че той не е тук — каза. — Ако беше тук, тогава щеше да е мъртъв.
Сега поне имаше мъничко надежда, че утре вечер отново ще си върне живия Токер.
Понтус беше преровил всичко. Беше дръпнал покривката от щайгата с картофи на госпожа Андерсон. Сега стоеше там и доволно почукваше по сака, който бе вътре.
— Познай какво има вътре! И познай кой сега ще вземе сака и ще се втурне с него в полицията!
Размус уморено поклати глава.
— Във всеки случай няма да сме ние. Защото ти не искаш Токер да бъде убит, нали?
Понтус тихо метна покривката обратно върху щайгата.
— Не, естествено. Не помислих за това!
Самият Размус хвърли един поглед на сака и разбра колко е претъпкан със сребро.
— Вярваш ли, че има друг, освен нас, на който да му се е случило нещо толкова забележително? — каза той. — Стоим тук с един претъпкан със сребро сак и не можем да предприемем и най-малката стъпка. И най-малката стъпка дори!
Понтус трябваше да признае, че това е наистина забележително. Започна толкова добре и свърши толкова лошо. Навярно би било по-добре, ако се бяха прибрали да си легнат. Понтус се прозя. Току-що прозря колко хубаво място е леглото. Потупа Размус по рамото.
— Дали да не се приберем и да не поспим?
— Да, точно това и ще направим — тихичко отвърна Размус.
Беше страшно да се наблюдава мъката му отстрани. Понтус с радост би го утешил, пък било и поне мъничко. И изведнъж му дойде в главата: снимката на Прик! Нещо хубаво и важно все пак бяха свършили през тая нощ.
— Познай кой ще даде обратно снимката на Прик само след някой и друг час — бодро рече той.
Но Размус поклати глава в знак на отрицание.
— Във всеки случай няма да сме ние. Не разбираш ли? Не бива да отронваме и думица, че през тази нощ сме били в къщата на Йоахим. Защото тогава ще си помислят, че ние сме откраднали среброто. Не разбираш ли?