— Горкият барон Фон Ренкен! Помисли само, цялата му сребърна колекция! Там трябва да има и една изключително красива кана, чувала съм за нея. Тя сигурно също е открадната.
— Надявам се — рече Прик.
— Що за врели-некипели говориш — озадачи се мама. — Надяваш се, че каната е…
Но Прик я прекъсна.
— Скъпа мамо, алергична съм към кани. Получавам обриви по цялото тяло, само когато чуя думата.
Мама учудено я погледна, но нищо не каза. „Аз също съм алергичен към кани… към крадци на сребро и към панаирджии, и към дебели Берти“, мислеше си Размус. После отиде на училище.
— Какво става, брат Понтус, да не би да трябва да ти услужа с клечки, за да подпреш клепачите си, щом не можеш да ги държиш отворени? — попита доктор Фрьоберг в часа по математика.
— Да — честно си призна Понтус.
Размус стоеше пред черната дъска и се бореше с някакви числа. Даде си сметка, че и на него клечките биха му свършили добра работа, и той би си подпрял клепачите. През целия ден беше толкова преуморен, преуморен и потиснат, а това беше последният час. Така и така си беше трудно да останеш буден, камо ли пък ако цяла нощ си преследвал крадци. Всичко, казано от учителите, звучеше като нечленоразделен брътвеж.
Доктор Фрьоберг проверяваше критично Размусовите изчисления на черната дъска и кимаше от неудоволствие.
— Смешна работа — констатира той, — в края на май всички иначе мързеливи ученици получават прилив на ученолюбие и прилежание, но на Размус Персон изглежда не му е ясно, че срокът приключва след четиринайсет дни?
О, да, да, на Размус Персон му беше ясно, и ако всичко си бе вървяло по обичайния ред, сигурно би се разтревожил за оценката си по математика, но точно сега тя му бе напълно безразлична. Единственото, за което можеше да мисли, бе Токер, и с нетърпение очакваше края на часа, за да отидат с Понтус при Ернст и да поговорят с него.
— Ще му кажа обаче цялата истина в очите, да знаеш — обясняваше Понтус, докато се приближаваха към синята каравана между люляковите храсти, където бе отседнал Ернст.
Но никакъв Ернст не се виждаше. Насреща, на малката стълба седеше Алфредо, навлякъл стар, опърпан халат върху артистичния си костюм и надигнал бутилка бира към устата си. Те застанаха на няколко крачки разстояние и го загледаха с ненавист. Още щом го съзряха, приключенията от нощес изплуваха пред очите им с цялата си заплашителност. Размус твърде добре си спомняше как го бяха приклещили тия огромни лапи, които сега държаха бутилката.
Но днес Алфредо беше дружелюбен.
— Не се цупете толкова, момченца — рече той и отпусна ръката с шишето. — Малките момченца трябва да са засмени, така казваше винаги маминка. Дявол да го вземе, как ме налагаше само, когато не исках да бъда засмян!
Размус мрачно го погледна.
— Мога да си представя колко засмян ще бъдете, господин Алфредо, ако вашето куче беше взето за заложник.
Алфредо доволен се запревива от смях.
— Господине, та господине — я по-добре да си говорим на ти, защото, така да се каже, имаме общ бизнес — предложи той и се приведе към тях, премигвайки лукаво с очи.
— Не съм съвсем сигурен дали искам да си говоря на ти с един крадец — троснато отвърна Понтус.
— Тихо — изшътка Алфредо и отново гръмко се разсмя. — Смяташ, че е по-добре, ако се обръщаш към него с господине ли, глупчо? Как се казвате, малки хъшлаци?
— Размус — пряко волята си рече Размус.
— Понтус — отрони Понтус.
Алфредо се смееше така, че коремът му подскачаше нагоре-надолу.
— Размуус и Понтуус, те са си за убиване! Но Размуус и Понтуус са прилежни момчета — продължи ласкателно той, — не са някакви си гнусни клюкари. Защото знаят какво ги очаква такива… Ще имат само едно малко, съвсем умряло куче, ама съвсем умряло!
Очите на Размус се разшириха от страх.
— Алфредо, можеш ли да се закълнеш, че Токер е жив? — попита той.
Алфредо налапа шишето и изгълта бирата до последна капка. После се оригна и рече:
— Дали той е жив! Разбира се, че е жив, звярът му със звяр!
После се оригна още веднъж и запокити празната бирена бутилка в люляковите храсти. Размус трепна. Събирачът на празни бутилки у него веднага би се втурнал към шишето, но той се въздържа. Не искаше да припечели дори едно-единствено мизерно йоре от такъв мошеник. Но пристъпи няколко крачки по-близо до Алфредо и настойчиво и умолително го загледа.