— Думата си е дума! Събота вечер, нито по-рано, нито по-късно! Не бъдете толкова нетърпеливи, малки хъшлаци!
Те мигновено си тръгнаха, дълбоко убедени, че Алфредо е най-изпеченият мошеник на света, но и с известно упование, че въпреки всичко Токер е все още жив и утре вечер ще бъде свободен. Сега ставаше въпрос за това да се издържи дотогава. Размус чувстваше, че ще му бъде по-леко, ако не бъде сам, и Понтус, който бе един умен млад мъж, го разбра.
— Ела с мене у дома — предложи той. — Има мусака, която трябва да притопля… Мама е при кмета, ще дават прием днес.
Майката на Понтус бе най-добрата готвачка в града и осигуряваше себе си и сина си, като приготвяше най-изискани ястия тук и там в обществото на Вестанвик. И навярно пиленцата, които сега печеше в кухнята на кмета, бяха превъзходни, но в никакъв случай не можеха да се сравняват с мусаката, която бе оставила за Понтус във фурната у дома.
— Защото тя е най-вкусното нещо на света — отсече Понтус.
Размус тръгна с него и му бе благодарен. Не искаше да се прибира в къщи. Там го нямаше Токер, който винаги се хвърляше насреща му и се разлайваше от радост, Токер, който лежеше като малка топла топка в краката му под масата, докато Размус ядеше, Токер, който лежеше в леглото му и се опитваше да промуши рамото му с муцунката си, Токер… Защо да се прибира тогава в къщи? Освен това мама трябва да е схванала, че с Токер се е случило нещо, и Размус, и при най-добро желание, не можеше да седи насреща й и да се прави, че нищо не знае.
По телефона бе къде-къде по-лесно. И докато Понтус притопляше мусаката, Размус звънна в къщи.
— Да, искаме да отидем да го потърсим, Понтус и аз… Да, да, ще ям тук, ще ядем мусака, Понтус и аз… Да, да, ще си напиша домашните, ще ги напишем заедно, Понтус и аз.
Той остави слушалката и се върна обратно в кухнята, където Понтус вече бе приготвил масата.
Обедът беше, както казваше майката на Понтус, „едно интимно и уютно приятелско хранене с блюда, каквито обичат господарите“. За двамата млади приятели, за които ставаше дума тук, нямаше почти нищо, което да можеше да се сравни с мусаката.
— Много мило от страна на майка ти, че е сготвила толкова много мусака — каза Размус и изсипа още една планина в чинията си.
Понтус се смееше доволно. Доставяше му радост по изключение да бъде домакин, защото иначе най-често се случваше да обядва у Размус.
— Вземи си повече, има и за двама ни!
И Размус си вземаше. През цялото това време мислеше само за мусаката и почти никак за Токер.
Но после, като измиха съдовете и си написаха домашните, Размус стана мълчалив. Знаеше, че скоро трябва да си върви у дома и се ужасяваше от тая перспектива.
— Ей — предложи Понтус, — искаш ли да слезем за малко в мазето и да поразгледаме сребърните нещица в сака?
Лицето на Размус грейна. Това бе, той трябваше да е зает, непрекъснато зает.
— Знаеш ли какво? — хрумна му изневиделица. — Защо не сложим настрана една малка сребърна съдинка. Няма да се забележи. Та те самите не знаят какво и колко са откраднали.
Хрумването допадна на Понтус.
— И след няколко години ще я изпратим на татенцето на Йоахим, придружена със следната бележка: „Дарение от човек, който иска да запази анонимността си“.
Освежени от тази идея, те се потътриха надолу към мазето.
— Ако някой дойде, тогава ще му кажеш, че госпожа Андерсон те е натоварила със задачата да поразтребиш тук — каза Размус.
Понтус вече бе откачил ключа от склада на „Обединено старо желязо АД“.
— Да, разбира се! Стига да не дойде Алфредо… или Ернст… Те със сигурност не биха искали помощници при разтребването.
Разкикотени, те дръпнаха настрана покривката от щайгата с картофи на госпожа Андерсон и внимателно, с общи усилия извадиха сака оттам и го поставиха също така внимателно на пода.
— Сега те ще са твърде предпазливи и едва ли ще дойдат тук до утре вечер — предвиждаше Понтус.
Размус беше на същото мнение.
— Ние хич няма и да се туткаме, набързо ще преровим сака. Убеден съм, че трябва да отмъкнем каната.
Но не се оказа толкова лесно да преровят сака набързо, както си мислеше Размус. Ернст наистина си беше недоверчив. Не са били празни приказки, когато казваше, че иска да пломбира сака. Отгоре му наистина имаше здрава оловна пломба, която трябваше да се отреже, ако искаш да видиш съдържанието на сака.
— Това е нищо и никаква работа — мислеше Понтус. — Мога да направя нова топка. Чисто и просто ще стопя няколко оловни войници.