— Жалко, че по трудово обучение никога не получих повече от четворка — призна си той.
— Струва ми се, че шиеш много добре — направи му комплимент Понтус. — Това, което правиш, бод зад игла ли се нарича?
Размус наблюдаваше своето творение.
— Хм, не вярвам! По-точно вярвам, че е кръстат бод, но не съм съвсем сигурен. Всъщност аз вече съм готов.
Двамата заедно вдигнаха сака и го поставиха обратно на мястото му в щайгата с картофи и Размус му тегли на прощаване един бодър и лек шут.
— Бих искал да знам какво ще каже Алфредо, когато намери табелката ни.
За да не дават излишни поводи за съмнение на крадците, те бяха свалили табелата си от вратата. Тя обаче бе напъхана вътре в желязното хаванче вместо малък поздрав: Ако имате нужда от повече, тогава обърнете се с пълно доверие към „Обединено старо желязо АД, Съдружие на Понтус Магнусон и Размус Персон“.
Понтус се разкикоти.
— Да, наистина бих искал да зърна физиономията на Алфредо, кълна се. Но сега най-добре е вече да изчезваме оттук.
Ах, защо го каза чак сега? Сега, когато вече беше късно?
Беше твърде късно да излязат оттук. Защото в този миг чуха как някой слиза по стълбите. Бяха двама, които вървяха надолу, и единият казваше:
— Ти не си добре с нервите, Ернст, никога не си бил добре.
Размус и Понтус се спогледаха един друг в дива паника. Сега всичко беше изгубено. Токер беше изгубен. Среброто също.
Помощ, крещеше наум Размус, помощ!
Като отговор на молбата му се чу как отвън някой се строполи по стълбите. Той грабна ръката на Понтус.
— Бързо, тръгвай!
Беше въпрос на живот и смърт, и когато Понтус окачи катинара на вратата, те чуха Алфредо сърдито да грухти:
— Помогни ми, Ернст! Тая стълба е специално конструирана така, че хората да си изпотрошат краката.
Това беше спасение в последната секунда. Те стояха в склада за старо желязо, а сърцата им бяха слезли в петите. Надничаха през един процеп в стената и виждаха как Алфредо отключва катинара, който те бяха заключили само преди няколко секунди.
— Е, сега ще се убедиш, Ернст!
Ернст само промърмори нещо неясно.
— Сега ще се убедиш — повтори Алфредо. — Не бива да си толкова недоверчив към бедната Бертичка… Погледни тук, пломбата си е недокосната, напълно недокосната.
Осма глава
Първата му мисъл, когато се събуди в събота сутринта, беше:
— Днес вечерта ще си получа Токер обратно! Не утре вечер или през следващата седмица, а тази вечер. И тогава той отново ще лежи тук до мен!
И той присви ръка, като че ли искаше да почувства главата на Токер. Знаеше съвсем точно как боде тази остра козинка. Усещането му за това бе живо в ръката му, толкова живо, че почти можеше да си представи, че Токер вече е тук.
Той копнееше страшно много по него, но най-удивителното в случая бе, че вече не беше неспокоен. Когато този ден отминеше, щяха да отминат и тревогите му, в това беше сигурен и затова се радваше.
Стоеше в стаята си, и подсвирквайки с уста, си приготвяше чантата. Днес беше хубав ден. Няма значение, че валеше дъжд. Градината бе потънала в мека, сивкава омара. Цветовете от дърветата се ронеха по земята и изглеждаха почти като сняг. А колко тихо беше утрото. Косовете пееха другояче. Навярно косовете не обичаха дъжда? В общи линии и той не го обичаше. Но днес всичко бе другояче, изключително, днес щеше да си получи Токер обратно.
Жалкото беше само, че не можеше нищо да разкаже на мама. Тя беше потисната и неспокойна, и едвам се сдържаше да не заплаче.
— Никога не е изчезвал за толкова много време — казваше тя. — Цял ден и цяла нощ… Къде ли може да се е дянал?
Размус я галеше непохватно по бузата и се опитваше да я утеши.
— Не се страхувай, мамо. Ще видиш, че ще се върне.
В училище той беше в стихията си. Отговаряше на всички въпроси, от първия до последния, получи обратно диктовката си само с две грешки, и доктор Фрьоберг каза, че когато Размус Персон понапрегне само малко мозъка, с който природата го е надарила, то той може да смята много добре.
По време на междучасията стоеше с Понтус в една локва в училищния двор. Разговаряха тихо и тайнствено, и дяволито се радваха само като си помислеха за Токер и за сака в щайгата за картофи на госпожа Андерсон.
Размус отново се сети колко го измъчваше страданието на Прик. Бедната Прик! Преди непрекъснато обикаляше из двора заедно с Йоахим, но сега стоеше с другите момичета от класа пред вратата на физкултурния салон, а само няколко метра по-нататък стоеше Йоахим с някакво чернокосо момиче, което се кикотеше на всяка негова дума. Мухльото му с мухльо, та той не можеше да не забележи, че Прик е много по-хубава! Не че Размус някога бе размишлявал над въпроса как изглеждат момичетата — съвсем не! Но понеже Прик беше облечена в този зелен шлифер и косата й се бе разпиляла във всички посоки, както ставаше винаги при дъждовно време, тя без никакво съмнение беше най-красивото момиче в училищния двор, това всъщност трябваше да схване Йоахим с бедния си и окаян разум. Размус изгаряше от желание да отиде при него, да го хване за финия му нос на барон и да го отведе при Прик, защото тя очевидно не можеше да бъде щастлива без Йоахим. А Размус искаше тя да е щастлива, точно толкова щастлива, колкото бе той самият. Всички хора трябва да са щастливи, мама и татко също, в случай, разбира се, че вече не са твърде стари за това. Дори на учителите си желаеше всичко добро в ден като днешния, когато щеше да си получи Токер обратно.