Веднага след училище изхвърчаха като стрели към Пазара на въшките.
— Длъжни сме да разберем точно кога и къде ще трябва да го вземем — каза Размус. — И те няма защо да се дразнят, че идваме да ги попитаме.
Пазара на въшките беше съвсем опустял под дъжда. Никой нямаше намерение да си подава носа навън, но през прозорците хората гледаха любопитно как тези двамата, с дъждобрани и гумени ботуши, прецапват с бясна скорост през локвите и очевидната им цел е панаирът. Кой в целия свят би тръгнал в такова време на панаир?
Не, картината на панаира наистина бе угнетяваща, толкова угнетяваща, колкото може да бъде само картината на един панаир в дъждовен съботен следобед. Въртележките стояха неподвижни. Нагласените дами, които подканяха всекиго да опита щастието си, изглеждаха като че ли скоро ще се проснат от скука. Гълтачът на мечове Алфредо бе затворил шатрата си. Караваните между люляковите храсти стояха унили под плющящия дъжд всред неизгазима кал. Вече не изглеждаха толкова уютни, само отчаяни и угрижени.
— Така или иначе действа потискащо — призна си Понтус, когато пристигнаха тичешком и калта зажвака под гумените им ботуши. Въздухът между храстите бе застоял, люляците висяха тежки от влагата, така че ако човек се приближеше до тях, отгоре му щеше да се излее истински малък водопад.
Вратата на Алфредовата каравана беше затворена, но Размус решително почука.
— Кой е? — чуха мърморещия глас на Берта.
— Ние сме — отвърна Размус.
Вратата се отвори. Ернст я отвори, и изглежда беше в лошо настроение.
— Вие сте значи — рече вкиснато.
Размус го погледна с очакване.
— Да, дойдохме само да попитаме кога можем да си вземем Токер.
— Не е за вярване, че пак ще говорим за това кутре — каза Алфредо, който седеше на масата и пиеше кафе. — Влезте и седнете, пък тогава ще си поприказваме! Берта, дай по глътка кафе на младите господа!
Берта ядосано тресна две чаши на масата, а те чинно седнаха на леглото и отпиха от кафето на своите врагове, без да кажат и гък. Не се и осмеляваха да откажат — заради Токер!
Ернст седеше на походното легло отсреща и враждебно се пулеше. Не изглеждаше да е очарован от тяхното посещение.
— Тази работа ме изнервя — отсече той. — Кой, мислите, трябва да чака, кой трябва да седи и да чака в тоя жалък и стар миши капан, докато се пръсне на парчета?
— Миши капан — повтори Берта. — Никой не те е вързал тука. Най-малко пък аз. Много добре щях да си прекарвам, без някой да ми виси на главата и цял ден да пуши цигара от цигара и да ми трови въздуха.
— Е, хайде стига — изгрухтя Алфредо, — искаш ли да си затвориш фаталната уста, Берта. Ернст не е добре с нервите, знаеш го.
Берта ядосано врътна глава.
— Пет пари не давам — каза тя.
Размус и Понтус мълчаха и слушаха. Изглежда всички бяха забравили, че те двамата са тук. Берта и Ернст бяха ядосани, това се виждаше, и всеки миг можеха да се хванат за косите. Само Алфредо преспокойно си пиеше кафето.
— Знам много точно каква е твоята грешка — каза той и посочи Ернст с хлебчето. — Ти трябва да се сдобиеш с жена. Не е хубаво за един мъж да е сам.
— Не, сам си е по-добре — отсече Ернст и отправи язвителен поглед към Берта.
— Да, само по себе си — отвърна му Алфредо, — е много по-добре. Но ти имаш нужда да бъдеш облагороден, Ернст! Погледни ме мен, аз съм един облагороден човек, и това се дължи само и единствено на Берта. Тя е майстор в облагородяването на мъжете, жената де!