— Ти винаги трябва да се придържаш към истината, Алфредчо, ти е казвала все пак твоята маминка — възрази Размус. Той също можеше да бъде остроумен, когато беше необходимо.
Алфредо направи доволна гримаса.
— Хъшлаци такива… чувам, не съм хвърлял напразно перлите си.
Но Ернст беше нетърпелив. Заподканя ги да си вървят.
— Омитайте се сега и елате отново довечера в осем.
Когато Размус се прибра у дома, цялото семейство се бе събрало в кухнята. Мама се въртеше около фурната, а татко седеше на обичайното си място в ъгъла и разказваше надълго и нашироко. Кражбата на среброто го тревожеше. Било най-тежкия криминален случай в историята на Вестанвик, твърдеше той, и полицията работела в голямо напрежение. Той самият отново трябваше да отиде на дежурство. Беше дежурил цялата нощ, сега беше свободен за малко и беше готов да осветли мама и за най-малките подробности.
— Трябва ли да обсъждаме най-тежкия криминален случай в историята на Вестанвик точно тук, в кухнята, и точно когато съм заета с печенето?
Очевидно тя не бе в най-доброто си настроение. Следователно не бе особено подходящо да се повдига въпроса дали може да се пренощува на палатка.
— Не искаш ли да чуеш какво е моето мнение? — попита учудено татко.
— Напротив, моля, моля — отвърна мама. — Но трябва да имам достатъчно пространство за тавичките си.
Прик се засмя. Случваше й се за първи път от сряда вечерта.
— Посвийте се малко, момчета, за да има мама достатъчно пространство за тавичките си — каза тя. — Сигурна съм, че й трябва цяло футболно игрище. Ядосана ли си за нещо, мамо?
Мама свъсено я изгледа.
— Не, не съм. Но не зная защо всички вие непременно трябва да сте в кухнята, когато пека.
— Защото е много уютно — обясни Прик, — и защото мирише много апетитно.
Татко кимна в знак на съгласие.
— И защото ти самата си един малък сладкиш със стафиди, съкровище.
— Един ядосан малък сладкиш със стафиди — допълни Размус.
— Благодаря — промълви мама, но не изглеждаше особено успокоена. Стоеше там и месеше тестото мълчаливо и ожесточено, като че ли искаше да го смаже. — Всъщност, Прик — попита тя, — ти ли си била последна в банята?
Прик се замисли.
— Възможно е… защо?
— Тогава, моля те, измивай подире си — посъветва я мама и хвърли една тавичка във фурната. — Или си мислиш, че аз трябва да го правя?
— Извинявай — каза Прик. — Отивам веднага…
Размус си направи един малък червей от тесто и го разлюля пред носа на майка си.
— Нямаш ли още нещо, за което да се скараш, мамо, тъкмо си набрала скорост?
— О, да, разбира се — отговори майка му. — Погледни вратата на хладилника. Почерняла е от отпечатъци на пръсти.
— Чии по-точно са? — осведоми се Прик.
— За това по-добре попитай баща си — отговори й мама. — Щом има полицай в къщата, то той най-малкото може да идентифицира отпечатъците от пръсти. Това не е наистина най-тежкият криминален случай в историята на Вестанвик, но няма да е зле въпреки всичко да се доведе докрай.
Татко се засмя.
— Подозираш ли някого?
Мама поизвърна глава и се загледа в Размус.
— Дума да не става — защити се той. — Не съм виновен, защото винаги блъскам вратата.
— Аха — направи крива гримаса мама, — това значи е причината, поради която боята е започнала да се лющи.
Татко веднага зае помирителни позиции, той не обичаше караниците.
— Мога да я намажа с боя — предложи той.
Но лицето на мама изразяваше съмнение.
— Така ли, и кога?
— Точно в навечерието на сребърната ни сватба — подсигури се татко.
— О, изобщо не вярвам — заяви мама. — Дотогава има още седем години, а ти искаше също да поправиш и стената на банята, доколкото си спомням. Беше в годината, в която се роди Размус, струва ми се. И после всички тези криминални случаи, които освен другото трябва и да разрешиш…
Татко беше съвсем смазан.
— Какво става с теб, съкровище?
Тогава мама погледна с насълзени очи.
— Извинете — промълви тя, — но толкова се тревожа за Токер, че направо не съм на себе си. Все ми е едно за среброто на Фон Ренкен! Искам полицията да ми върне Токер. Това е единственото ми желание.