Татко угрижено зарови пръсти в косата си.
— Да, да, съкровище, да, да…
— Колкото и безценно да е среброто! — разпалено продължи мама. — Но Токер е живо същество. За мен по-важно е това, което е живо — каза тя и се разхълца.
Татко стана още по-нещастен.
— Да, да, съкровище, ние правим, каквото можем, но…
Тогава иззвъня телефонът и Размус вдигна слушалката. Беше леля Рут, искаше да говори с мама.
— Внимавай за сладкиша, Прик — предупреди мама и изми брашнените си ръце.
После излезе в антрето. Те си знаеха, че няма да я видят в следващите десет минути.
— Чуйте ме, деца — започна татко с угнетен глас. — Заради мама трябва да се държим другояче. Не издържам, когато е толкова натъжена, разбирате ли?
Разбираха.
— Не мога да издържам, когато е толкова мрачно — призна си той и потрепери. — А когато и мама започне… Достатъчно е, че вие двамата се мотаете наоколо, увесили носове.
Той приятелски тупна Прик.
— О, да, аз забелязах, можеш да ми вярваш. Видях как се мотаеш из къщи и страдаш!
Прик сведе очи.
— Не си мисли, че можеш да скриеш нещо от баща си — продължи татко. — Но не се отчайвай толкова, Прик. Той ще се върне, това мога да ти го гарантирам.
Страните на Прик леко се зачервиха.
— Наистина ли мислиш така, татко? — меко попита тя.
— Разбира се — потвърди баща й. — Ще се върне и ще скача, и ще лае както винаги.
Прик рухна.
— Ах… имаш предвид Токер?
— Да, поне засега нямаме друго куче, дявол да го вземе — каза баща й. — Но сега преди всичко трябва да помислим за мама.
Той нададе ухо към антрето. Мама все още говореше, тъкмо обясняваше:
— Съвсем съм отчаяна. Поне да знаех какво е станало с него… А най-лошото е, когато виждам, че и децата са много нещастни.
— Ето, чувате ли — каза татко. — Не трябва да сте повече нещастни, бъдете весели и разговорливи. Говорете й: „Токер ли, той ще се върне. Не се тревожи за Токер, мамо“. Трябва да ми помогнете да я ободрим, разбирате ли?
Размус и Прик кимнаха. Те щяха да направят всичко, за да видят майка си отново радостна. „Ах, мислеше си Размус, защо не мога да й разкажа, че Токер ще се върне у дома още тази вечер?“ По тоя начин щеше да я зарадва най-бързо. Но понеже бе невъзможно, трябваше да се преструва колкото се може по-добре.
Мама току-що бе оставила слушалката. Но се забави малко, преди да влезе в кухнята. Когато отвори вратата, държеше в ръката си някакво листче.
— Рут смята, че трябва да дадем обява за Токер. Странно, че сами не се сетихме за това досега.
Размус невъздържано се засмя.
— Да дадем обява? Какъв смисъл има? Та Токер не може да чете — каза той. Най-добре беше веднага да започнат да я ободряват.
Татко също се засмя.
— Ха, ха, та Токер не може да чете. Ама че си смешен, Размус — отсече той. Но само като погледна жена си, и млъкна. — Хмм… Естествено, че ще дадем обява. Мога ли да погледна, съчинила ли си я вече?
Той протегна ръка, взе листчето и мълчаливо прочете написаното. После се разсмя с цяло гърло.
— Но, съкровище! Така не може да се каже!
— Какво е написала мама? — полюбопитства Прик.
— Чуй само — зачете татко. — Токер, малък острокосмест дакел, избягал. Молим да се обади на 182, Вестанвик.
— Какво е сгрешено тук? — остро попита мама.
— Да се обади! Мислиш ли, че Токер сам трябва да се обади?
— Не ставай тъп — сряза го мама. — Естествено имам предвид, че трябва да се обади този, който го намери.
— Няма ли да е по-уместно, ако го допълниш? — попита татко.
— Тогава няма да се събере в два реда, а обявите струват пари. Длъжна съм да ти го кажа, в случай че не го знаеш.
Татко продължаваше да се смее.
— Мамо, мила мамичко, кой е толкова добре като теб — каза той. — Но като помислиш само… Молим го да се обади — ха, ха!
— Да, ти само знаеш да се смееш — произнесе се мама и с все сила замачка тестото. После спря и мълчаливо и угрижено се втренчи в някаква точка пред себе си. — Не разбирате ли, че сърцето ми се къса заради едно-едничко мъничко куче? — попита с въздишка тя.
— Ах, но все пак имаш нас — бодро я окуражи Прик. — Ние можем да лаем и да махаме с опашки, стига да поискаш.
Мама й отправи унищожителен поглед, но Прик не се остави.
— Всъщност изобщо не знам дали точно дакелите са най-добрите кучета. Човек почти не ги забелязва. Можем вместо него да си вземем някое кръвожадно куче и да го обучим. Няма ли да е чудесно?