Татко неспокойно се размърда. Беше сигурен, че това не е най-подходящият начин мама да бъде ободрена.
— Смешно е, че си в толкова добро настроение, Прик — каза мама, но то не прозвуча така, както го бе помислила.
— Но, мамо, в края на краищата не е чак такова голямо нещастие, когато един малък пес е избягал — рече Размус и наум се помоли: „Прости ми, Токер… ти разбираш, правя го само защото искаме да ободрим мама“.
Мама се втренчи в него.
— И това го казваш ти? За своето собствено куче? — Тя пъхна последната тава със сладкиш във фурната. — След всичко дотук си мисля, че аз съм единствената в това семейство, която прави нещо за Токер. Бедният малък Токер… Но той навярно вече е мъртъв и не се нуждае повече от никаква любов.
Размус изстина, когато тя произнесе тези думи, но не позволи да му проличи.
— Е, всички сме длъжни да изминем този път, казваше винаги баба — тихичко промълви той.
Това вече не биваше да го казва. Мама тресна подобаващо вратата на фурната, после застана в средата на кухнята и огледа всичките един по един.
— Какво става с вас? Нямате ли сърца? Наистина ли аз съм единствената, която обича Токер?
Семейството й седеше угрижено. Само защото бе толкова трудно да я ободри! Или защото не знаеха как точно трябва да го сторят?
— Бедният малък Токер — произнесе мама с хленчещ глас. — Все едно го виждам пред себе си, как се щурка под дъжда, съвсем сам… После поглежда всеки, когото срещне, с тези мили, умни очи, но никой не разбира, че той моли за помощ, защото не може да намери пътя за вкъщи.
— Тц — каза Размус, болезнено засегнат и очите на Прик се уголемиха.
— Патрик, помниш ли още, колко мил беше тогава, когато ти лежеше болен? — продължи мама. — Помниш ли как седеше на пода до твоето легло с изопната глава и непрекъснато те гледаше? О, колко умно беше това куче!
— Хммм — замънка татко, — о, да, разбира се, че помня още… хммм!
Размус въздъхна и въздишката му бе дълбока като хлип.
— Не, със сигурност няма никакъв смисъл да се дава обява — тихичко започна мама. — Дълбоко в себе си знам, че той е мъртъв. Виждам го пред себе си, виждам как лежи някъде съвсем самичък, едно мъничко, мъничко, самотно куче… съвсем безмълвно и със затворени очи… и никога, никога повече няма да залае.
— Мамо, недей! — изкрещя Размус и се разрева силно, и Прик запреглъща напрегнато. — Можеш да внушиш всекиму, че…
— Хммм — рече татко, — хммм… все пак трябва да дадем обява въпреки всичко.
Той се надигна и отиде при телефона, а те седяха смълчани и слушаха как диктува обявата.
— Вестникът във Вестанвик ли е? — осведоми се той. — Искам да дам една обява, моля… Тук е Патрик Персон, полицай… Да. Трябва да гласи следното: „Токер, малък острокосмест дакел…“. — Но гласът му се разтрепери и той замълча. После започна отначало. — … малък острокосмест дакел, избягал! — Той почти се разрева, но звучеше толкова хрипкаво, че не можеше да се чуе по-нататък.
— Да се обади… Вестанвик… 182…
— Недей, Патрик, не плачи! — извика мама.
Но и самата тя плачеше. Това правеха и Прик, и Размус.
Девета глава
Прогнозата за времето през този особен съботен ден на месец май предвиждаше превалявалия, които щяха да спрат привечер, когато се очакваше изясняване, и по изключение стана точно така. В седем вечерта се появи слънцето и по небето бе невъзможно да се види какъвто и да било облак. Облаците се поразсеяха и у семейство Персон. Във всеки случай валежите спряха, никой вече не плачеше. Навечеряха се хубаво, татко се върна да дежури в участъка и да продължи да се занимава със случая „Ренкен“, мама и Прик седяха във всекидневната, Размус стоеше в кухнята, приготвяше си сандвичи и си вареше какао за своя нощен излет.
— Понтус и аз имаме намерение да излезем с палатката — подметна той съвсем между другото на майка си, за да й стане ясно, че нещата вече са решени и няма смисъл да се говори повече по въпроса.
Мама не повдигна никакви възражения.
— Но надявам се, че не си забравил за утрешния празник на пролетта? — каза тя. — Ще дойдеш преди това вкъщи и ще излезем заедно… в случай че въобще излизаме сега, когато Токер не е тук — завърши тя с въздишка.
— Повече от ясно е, че ще отидем на празника. Дълго преди това ще си бъда у дома… и Токер също, залагам си главата.