Сянка пробягна по лицето на Прик, когато се заговори за празника, и тя тъжно извърна глава. На Размус му стана много мъчно. На този неземен празник, за който беше говорила дълго време и му се беше радвала толкова много, групата „Плинг Плонг Плайерс“ трябваше да покаже изкуството си пред цял Вестанвик — и бедната Прик щеше да седи там, на подиума, точно до Йоахим. Бедничката!
Размус изръмжа наум заради глупавия Йоахим, докато стоеше в кухнята и приготвяше раницата си, и слушаше с половин ухо какво се говореше оттатък във всекидневната.
— Какво ще правиш тази вечер, Прик? — чу той гласа на мама.
— Нищо… ще си остана вкъщи — отговори Прик.
А беше събота вечер, беше пролет и всичко останало. Ама че бедствие! Доколкото беше схванал, пролетта беше точно за такива хора, потънали до гуша в любовта. Колкото и да се връщаше назад в спомените си, не се сети Прик да си е оставала у дома в някоя съботна вечер, с изключение на един-единствен път, когато бе болна от заушка и в лицето приличаше на малко прасенце.
Той промуши глава през открехнатата врата на всекидневната и каза:
— Довиждане!
— Довиждане! Ще се видим тогава утре.
На велосипеда бяха здраво пристегнати палатка, раница и спален чувал, и така той трамбоваше нагоре по улица „Дърводелска“, за да вземе Понтус, и точно в осем двамата вече стояха пред караваната на Алфредо.
Панаирът отново се бе оживил след дъжда. Беше събота вечер и музиката на въртележките ехтеше над Пазара на въшките. Можеше да се чуе отдалеч, примамваше и подканяше: Елате, всички вие, които искате да изпитате удоволствие в събота вечер, всички вие, които искате да покръжите с въртележките и за последен път да опитате своето щастие! Елате, утре ще бъде твърде късно!
Да, утре ще бъде твърде късно. Защото тази нощ, когато въртележките направят последния си кръг, хората от панаира ще се застягат за път към следващия градец. Всички мамещи павилиони и стрелбища ще бъдат разглобени, караваните с мъка ще излязат от калта и ще потеглят, и под люляковите храсти ще останат само тук-таме разхвърляни бутилки, хартии и откъртени люлякови клонки.
Панаирджиите ще си заминат оттук. Утре е големият пролетен празник на училището във Вестанвик и нищо не би могло да се мери с него. Но, слава богу, има други места, където хората биха желали да се качат на въртележките и да опитат своето щастие. Там обаче нямаше да могат да се насладят на изкуството на световноизвестния гълтач на мечове Алфредо. Той беше прекратил договора си — по здравословни причини, както твърдеше. „Страдам от тежка анемия — каза той. — Тези проклети мечове не съдържат толкова желязо, колкото би трябвало“ — беше уверил той вбесения организатор на панаира, който с цялата възможна бързина бе успял да го замени с една опитомителка на змии.
Алфредо даваше своето последно представление тази вечер във Вестанвик. Повече от справедливо бе точно хората от Вестанвик да преживеят неговото благодарствено и прощално представление. Световноизвестният гълтач на мечове обичаше този малък градец. Тук делата му вървяха по-добре, отколкото в повечето столици на Европа, твърдеше той.
— Голямо благодарствено и прощално представление в девет часа. Купете си билети още сега… — Облечената в червено асистентка на Алфредо стоеше пред палатката и извисяваше глас: — Не се блъскайте, не се блъскайте, има място за всички!
Но самият гълтач на мечове не можеше да бъде видян наоколо.
Не беше и в караваната си, когато Размус и Понтус пристигнаха там. Там беше само Ернст.
— А, вие сте — рече Ернст. После замълча за известно време, а Размус и Понтус стояха притихнали на вратата и чакаха. Размус усещаше как отвътре ври и кипи. Ако не узнаеше съвсем скоро къде е Токер, сигурно щеше да се пръсне.
Ернст също беше на ръба на експлозията, виждаше се. Само дето не бе ясно дали е в лошо, или в добро настроение. Изглеждаше някак си превъртял. Беше си недружелюбен, така или иначе, но под повърхността бликаше и някакво тайно блаженство, което просветваше в наглите му, цинични очи. Навярно се радваше на сака със среброто и на този, когото наричаше Сребърната акула, и който щеше да дойде тази вечер, за да купи цялата стока. „Олеле, боже, как само ще се зарадва Сребърната акула, когато види що за сребро има в сака“, мислеше си Размус. Но каза:
— Е, ще разберем ли най-после къде е оставен Токер?
Ернст седеше на едно походно легло и си чоплеше носа. Нямаше бърза работа.