— Има още някои неща, които трябва да си изясня — рече той.
— Какви по-точно? — поинтересува се Размус.
Ернст остро го погледна.
— Казали ли сте със сигурност на майките и бащите си, че няма да се прибирате тая нощ? — попита той.
— Да, взел съм и палатката със себе си — отвърна навъсено Размус.
Лицето на Ернст просветна.
— Така, така, бедните ви родители не бива да се тревожат за вас, мисля аз. Но всъщност палатката е излишна, вие още сега можете да си получите песа. После можете да си вървите и да се шляете, където си поискате… удавете се в реката, ако щете!
Той замълча за момент, после се обърна към Размус.
— Да, ти ще получиш отново кучето си, макар да си заслужил и един здрав пердах… и ти също — извърна погледа си към Понтус. — Но запомнете едно! Ако по-късно сте посмели да пророните и думица, след известно време, да речем, и ние си имаме неприятности по тая причина, така ще наглася всичко, че рано или късно ще се върна и ще претрепя кутрето. Разбрано?
— Разбрано — извика несдържано Размус. — Пречуквам и претрепвам, дойде ми до гуша от глупавите ти брътвежи!
— Я недей да си толкова устат — предупреди го Ернст. — Още не си си взел песа.
Размус мълчеше, а Ернст го гледаше втренчено.
— Знаете ли оная местност, която се казва „Визенхоф“? — попита най-накрая той. — Берта мисли, че е невъзможно да не я знаете.
— Не е ли това запустелият двор по пътя към Берка? — живо попита Понтус.
Ернст кимна.
— Точно това е. На излизане от града се тръгва на север и се върви около два километра, значи знаете за какво говоря.
Очите на Размус се навлажниха.
— Там ли е Токер? Там ли е стоял през цялото време — сам?
Ернст кимна още веднъж.
— Да… За какво си пъхахте носовете където не ви е работа? Но песът няма нужда от нищо. Отидете и си го вземете. Горе в таванската стаичка, там ще го намерите.
Размус сви юмруци и ги приближи под носа на Ернст.
— Да, ще си го вземем. Но ако му се е случило и най-малкото нещо, тогава ще се върна тук и ще ти отхапя носа!
Лицето на Ернст се изкриви.
— Омитайте се — рече той.
Това и направиха.
Откакто бяха участвали в младежкото колоездачно състезателно бягане „Обиколката на Вестанвик“, не бяха въртели педалите толкова бързо. Пътят към Берка бе стръмен и целият в завои, които те вземаха с такава скорост, че изпод колелетата се вдигаха вихрушки от прах. Не срещнаха жив човек по пътя си. Оттук най-много да минеше някоя каруца, но едва ли и по това време в събота вечер.
— Слушай — задъхано извика Понтус. — Госпожа Андерсон е живяла във „Визенхоф“, когато е била малка, това тя ми го е разказвала. Значи и Берта е живяла там.
— О, да, Берта, тя знае чудесни скривалища — язвително рече Размус. Той преви гръб под тежестта на раницата и натисна още по-здраво педалите. Скоро щяха да стигнат там, скоро щеше да бъде при Токер!
Последната отсечка от пътя трябваше да изминат пешком. Тясна, съвсем обрасла пътека водеше през гората към старото, изоставено място, но беше толкова камениста и прорасла с коренища, че нямаше никакъв смисъл да пътуват с велосипедите. Скриха ги набързо зад някакви хвойнови храсти и препуснаха нататък. Скоро гората съвсем оредя и в пролетния сумрак пред погледа им се възправи „Визенхоф“, сиво и запуснато място, и тихо под старите и покрити с мъх ябълкови дървета, които стояха самотни и цъфтяха, макар вече никой да не се интересуваше дали раждат плодове. От много години тук не живееха хора. Отдавна ще да е било, когато в малкия посивял обор е мучала крава, и когато децата са се катерили по потъналите в мъх стени, за да духат глухарчетата, нагъсто избуяли тук. Но някога тук и наоколо е щъкала Берта. Кой знае, може да е била прекрасно дете, което заедно с госпожа Андерсон да е подреждало в мазето къщички за куклите си — додето е пораснала и се е превърнала в глупавата, дебела и навъсена Алфредова Берта.
Таванската стаичка, беше казал Ернст! Те се шмугнаха през дупката в каменния зид, там където преди години е била портата. С два скока достигнаха полуразрушената външна стълба. Открехнаха старата, тежка врата, която изскърца и мъчно помръдна. Вече стояха в мрачния и зловещ коридор. Точно насреща една стръмна стълба водеше към тавана. Някъде там горе беше Токер! Размус бе пребледнял от вълнение.
— Та той въобще не лае — каза той уплашено. — Миличък, миличък Токер, излай поне веднъж, за да чуя, че си жив — помоли се той и заизкачва стълбата с подкосени крака.