— При теб изглежда това не е дало големи резултати — обади се Понтус. — Но се надявам, че поне здравата ти е налагала гърбината.
Алфредо кимна, за да потвърди.
— Здравата ме налагаше по гърбината, дявол да го вземе! Но беше и много ловка в пръстите. Шампион на Швеция по джебчийство, това беше тя на пазара в Кивик през 1912 година.
Размус не го слушаше. Стоеше до прозореца и тайно пресмяташе разстоянието до долу. Но Алфредо прозря намеренията му и го предупреди:
— Само това не се опитвай да правиш — каза той и размаха показалец. — Защото току-виж си си строшил врата… точно като моята маминка.
— Твоята маминка да ми яде ушите — отвърна Размус.
Лицето на Алфредо се изкриви.
— Ах, ти, своенравно детенце…
— Така значи, майка ти си е счупила врата, когато е прескачала през прозореца — своевременно се намеси Понтус. Навярно на Размус отново му беше хрумнала някоя добра идея. И най-доброто в случая бе някак си да се отклони вниманието на Алфредо.
— Не, макар че… много често през живота си е влизала и излизала през прозорци. Ах, тя беше ловка като малка маймуна. Не, това беше, когато пътувахме към големия панаир на коне в Шефле, тогава беше, тогава си счупи врата. Ах, доплаква ми се всеки път, само като си помисля за това.
Той се облегна на перваза на огнището и впери тъжен поглед в пода.
— Знаеш ли, малки ми Понтуус… в една тъмна ноемврийска вечер влязохме с каруцата в Шефле, и мама изведнъж започна да пее „Крясъците на дивите гъски“. Сто пъти по-добре щеше да е да не го беше правила!
Той тежко въздъхна.
— Не, по-добре щеше да е да не го беше правила! После, какво мислиш, се случи? Конете ни се втурнаха като луди! Пееше с такъв глас, че конете винаги пощръкляваха от уплаха, моята маминка… И тогава — ама че нещастие! — каруцата ни хлътна в някаква яма, моята мамичка падна и си счупи врата… както ще се случи и с теб, Размуус, ако си намислил да изскочиш през този прозорец.
— Това не те засяга — отговори Размус.
— Не, спокойно си счупи врата — насърчи го Алфредо. — Така или иначе има достатъчно деца.
После се обърна към Понтус, който го слушаше, изпълнен с разбиране.
— Ах, тя беше удивителна жена, моята маминка. Коленичих до нея в есенната вечер, дъждът валеше, вятърът свиреше, а маминка си беше строшила врата. — Много ли те боли, мила мамичко? — попитах я и се разплаках. — Не, Алфредчо — успокои ме тя, — боли ме само когато трябва да се засмея — рече. И това бяха последните й думи.
Той тържествено се изсекна в носната си кърпа.
— Да, това беше майка, с която човек можеше да е горд — продължи Алфредо. — Подобна майка като моята маминка се ражда веднъж на сто години. Дори не и толкова често.
После замига просълзен срещу Понтус и извади един ключ от джоба на панталона си.
— Скъпи малки хъшлаци, трябва да тръгвам. Ще дойде един мил мъж и ще ме вземе с колата си. Трябва да отида на панаира и да изгълтам последните си мечове. Но това няма да отнеме много време и после…
Той подскочи във въздуха от радост. После се обърна към Размус.
— Това е ключът от мазето — рече му той. — Утре заран твоят малък Токер отново ще е при тебе, а аз ще съм се отървал от Берта. Помисли само колко прекрасен може да бъде животът!
Той се опита да разроши косата на Размус, но Размус бързо се дръпна. Не желаеше да бъде гален.
— Малки хъшлаци, няма да се видим повече с вас, надявам се — каза Алфредо. — Но когато пия бирата си далеч оттук в онзи град, за който вие няма и да сте чували, понякога ще си мисля и за Размуус и Понтуус, които искаха да гледат представлението ми с по едно око.
— Злодей — отвърна му Размус, — искаше ми се да не бях те срещал никога.
Алфредо щеше да се пръсне от смях.
— Аз също го искам — каза накрая той.
После се обърна и тръгна, а те останаха там и чуха как завъртя ключа в ключалката, чуха как слезе по стълбата, как доволно си отдъхна и се разбръмча:
О, ти, моя мамо, майсторке джебчийко,
о, моя мамо…
После външната врата хлопна зад гърба му и повече не чуха нищо. Но те се втурнаха към прозореца и го видяха как върви под ябълковите дървета в сумрака. Поспря се за миг до старото мазе. Обърна се и им помаха. После изчезна през отвора в каменната стена и никакъв не се видя повече.
Настъпи чудовищна тишина. Те все още стояха до прозореца и се вслушваха във всеки шум, който би им дал да разберат, че на земята все още съществуват хора. Но беше съвсем тихо, дори Токер не излая нито веднъж. Беше прекрасна, тиха вечер. Слънцето току-що бе залязло и беше оставило подире си само няколко огнени отблясъци по небето, ухаеше на свежест и ябълкови цветове подир дъжда, мракът пропълзяваше и обгръщаше изоставения двор. Промъкваше се меко между старите сиви постройки и полягаше като памук върху глухарчетата по каменната стена.