— Трябва да си осигурим пари за въртележките — констатира Понтус. — А също и за люлките.
— Да, а после и за гълтача на мечове — допълни Размус. — Много бих искал да видя какво прави, когато един такъв меч му заседне в гърлото.
Токер лаеше като бесен. През целия си кучешки живот той не беше виждал нито една въртележка, и не беше съвсем сигурен дали изобщо би трябвало да съществуват подобни кръжащи неща. Отгоре на всичкото тук миришеше смешно и враждебно. Трябваше да се лае порядъчно и да се каже високо, че един такъв мирис не може да се възприеме без по-нататъшни последствия.
— Ей, Токер, слушай — каза Размус. — Не може да се возиш на въртележките, както навярно си представяш.
После се обърна към Понтус:
— Първо трябва да заведа Токер у дома. И второ, трябва да се наям добре.
— И трето, трябва да отидем и да продадем старото желязо в изкупвателния пункт на Йохан — каза Понтус. — И четвърто, налага се въпреки всичко да си напишем и домашните.
— Четвърто, въпреки всичко можем и да зарежем домашните, и пето, трябва на всяка цена да излезем довечера. Трябва да излезем и още как!
С тази уговорка се разделиха.
Втора глава
Не беше толкова лесно да се отиде на панаира, както Размус си мислеше. Той би трябвало да го знае. Би трябвало да се пази и да не се мярка преди това пред очите на майка си. Тя по никакъв начин не би отложила с толкова лека ръка домашните, както самия той. Но гладът го принуди да се прибере у дома и сега седеше на масата за вечеря заедно с всички останали от семейството, а пред него бе чинията с планина от печени наденички и картофено пюре.
— Чудесно, но за панаира не може и дума да става, преди да си приключил с уроците и домашните — рече майка му точно така, както той очакваше.
„Мама е необикновена жена — твърдеше татко, — отвън тя е блага и нежна, но отвътре е като командващ армия.“
— Във всички случаи ще стане така, както мама иска — казваше винаги той, — и това наистина е най-доброто. Няма друг, който да направлява така добре един глупав полицай, две самонадеяни деца и едно непослушно куче, без те и за миг да го забележат.
Татко твърдеше, че в целия свят не би могло да има друг късметлия като него.
— Мама се грижи за всичко — казваше той. — За мен, за децата, за кучето, за къщата и отгоре на всичко за градината… аз само садя и плевя, и поливам, и подрязвам живия плет, и редовно кося тревата.
Сегиз-тогиз я и възпяваше.
— Майко, скъпа майчице, кой е толкова добре като теб… — пееше той.
Но мама всеки път го прекъсваше и поправяше:
— Не е така, Патрик. „Кой е добър колкото теб“ са думите.
Татко веднага отговаряше:
— Това е мъничка подробност, съкровище. Главното е, че ти си такава, каквато си.
Размус също намираше за хубаво, че мама си беше каквато си беше, стига в някои отношения да бе малко по-отстъпчива.
— Нито дума за панаира, преди да си готов с домашните за утре — каза тя, след като седнаха на масата.
— Тц — отвърна Размус. — Ние нямаме почти никакви домашни…
Тук той бе прекъснат от Прик. Тя гледаше критично препълнената му чиния и съдовете, които почти бе опразнил.
— Знаеш ли, цяло щастие е, че не си си сложил всичкото картофено пюре. За мен все пак е останала една хапка, както виждам.
— О, извинявай — рече Размус, — въобще и не помислих за това. Ох, мамо, не мога ли все пак да изляза?
— Има още пюре в тенджерата на печката — съобщи майката. — А за панаира нито дума повече, докато не се приключи с уроците и домашните.
— Тц — започна Размус отначало, — за утре нямаме почти никакви домашни и уроци. И освен това аз така и така си ги знам. — После си глътна залъка и продължи: — И освен това мога да си напиша домашните през голямото междучасие, толкова е просто!
— Аха — кимна майка му, — всеки път все това слушам. Нямаш почти нищо за утре. Уроците вече си ги знаеш, и освен това можеш да си напишеш домашните през голямото междучасие. Много добре си живеете днес в училище.
И татко се намеси в разговора.