И прасна такъв юмрук на Понтус, че той полетя заднешком към стената. После се удари в челото и повторно извика:
— О, аз съм един прекършен човек!
Ернст разтърсваше Размус все по-здраво и го гледаше така, като че ли иска всеки миг да го убие.
— Не те попитах къде не сте прибрали среброто, попитах къде е.
— В една къща в града — каза Размус. — Сега ме пусни.
— В каква къща? Да не би да е у вас? Под леглото ти? Къде е? Чуваш ли какво те питам… къде е?
— Не мога да ти обясня къде е къщата, не е толкова просто. Но можем да ви заведем дотам, Понтус и аз.
— Можете ли? — попита Ернст и нетърпеливо блъсна Алфредо. — Чу ли какво каза той, или просто си виеш?
— Вия и чувам — рязко му отвърна Алфредо. — Среброто е в града. Това означава още едно трамбоване пеша, а аз мразя трамбоването пеша.
Той бе престанал да циври, само ожесточено се бе втренчил в двамината, които бяха причина за цялото му нещастие.
Ернст гризеше нокътя си и размишляваше.
— Да, трябва да отидем с тях, макар че е рисковано. Длъжни сме да побързаме.
Той неспокойно прекоси стаята няколко пъти насам и натам, като мяташе от време на време изпълнен с отвращение поглед към Размус и Понтус.
— Пфу, изчадия адови, прилошава ми само като ви гледам!
— Така значи — каза Понтус. — Така, а да не мислиш, че на мен ми е много приятно да те гледам.
Ернст не чуваше.
— Виж какво — рече той на Алфредо, — ако си много уморен, тогава можеш незабавно да отидеш в колата. И да се опиташ да поддържаш настроението на Сребърната акула, мисля си.
Алфредо погледна първо Ернст, а после уморените си крака.
— Ти, с твоето тъпо пломбиране — рече му той. — Не, Ернст, ще те придружа, аз съм твоят ангел пазител, който бди да не изпаднеш в изкушение. Де да имах и чифт ангелски криле, с които да полетя напред, защото обувките ме убиват, но така е разпоредил бог.
— Затваряй си ченето — пак го изруга Ернст. — Много говориш…
Но Алфредо го прекъсна.
— Не, хич и не искам да оставам сам със Сребърната акула, когато спокойно мога да предотвратя срещата. Трябва ми цяла планина от сребърни джунджурии, за да поддържам настроението на тоя тип. По дяволите, знае ли се как някои могат да се нервират, да им се развали настроението и да си го изкарат на тия около тях!
Неговото собствено настроение видимо бе на път да се оправи. Той приличаше досущ на вулкан. Успокояваше се след подобаващо избухване. Пък и надеждата отново да се сдобие със среброто се прокрадваше в алчната му душа.
— Трябва да тръгваме — каза той. — Той може да ни чака само един час. Следователно трябва да побързаме.
Размус отнесе един здрав юмрук в ребрата.
— Е, скоро ли ще стигнем?
И Ернст отново го заблъска. Той се промуши през вратата.
— Прилошава ми само като ви гледам — повтори той на няколко пъти. — Но все пак беше голям късмет, дето ви оставихме заключени тук.
Размус и Понтус бяха на същото мнение.
В килера си беше спокойно както преди, и всички други, които бяха на пост в тъмните входове, запазиха пълно мълчание. Полицейският началник беше наредил никой да не се намесва, ако няма сериозна опасност и не се налага. Сега съобразно заповедта престъпниците трябваше да бъдат разобличени.
— Е, да вървим — предложи тихо Размус, когато Алфредо хлопна вратата след себе си. — Но Берта доста ще се учуди, когато дойде тук и не ни намери!
— Да, представете си само какво ще стане, когато Берта дойде тук — рече умилено Понтус, — представете си!
Тази мисъл повиши още повече настроението на Алфредо и той доволен се подсмихна.
— Бедната Бертичка, да, тя наистина ще остане много сащисана. Никакви хъшлаци, никакъв Алфредо, нищо, освен стария любим дом на родителите й, и той изглежда така, като че ли всеки миг ще рухне.
Старият любим родителски дом под нацъфтелите ябълкови дървета наистина представляваше красива и спокойна гледка в утринния сумрак. Никой не можеше и да предположи, че почти всички полицейски сили на Вестанвик са заели позиции наоколо и са притаили дъх. Върху каменната стена седеше катеричка и изпитателно гледаше как Алфредо и неговата свита приближават, но иначе беше пълно мъртвило. И в мазето бе тихо.
— У кого от двама ви е ключът? — попита Ернст и се спря пред вратата на мазето.
Размус и Понтус се спогледаха… Щеше ли Ернст да развали всичко, като се отбие в мазето? Размус бавно напъха ръката си в джоба.