— Аз трябва да задържа ключа — рече той. — Защото въпреки всичко утре ще дойда и ще прибера Токер, нали така?
— Свърши тая — грубо го пресече Ернст. — Това зависи от поведението ви в следващите няколко часа.
И той прибра ключа у себе си.
— Не ми излизайте с нови усуквания! Мислете само за това, че в мазето е заключен един пес… Разбрано?
— Разбрано — отговори Размус.
Ернст изобщо не трябваше да знае що за пес седи заключен в мазето! Съвсем и не беше острокосмест дакел на име Токер, а един острокосмест, силен полицай на име Зьодерлунд, който отгоре на всичкото не беше и заключен. Това Ернст би могъл да го види преспокойно, ако се бе загледал малко по-отблизо в катинара, който се поклащаше на вратата.
— Сега си плюйте на петите — подкани ги Ернст.
Но точно това направиха и всички, които стояха на пост в тъмнината. Съвсем тихо, предпазливо и невидимо се подготвиха да последват малката процесия, която вече минаваше през дупката в каменната ограда, с Размус начело.
— Пътят през гората е по-кратък — каза Размус. — По селския път е два пъти по-далече. По кой път да тръгнем?
— Колкото се може по-малко ходене пеша — категоричен бе Алфредо. — Неизминатият път е най-добрият.
Да, и по тоя начин няма да се натъкнат на полицейската кола, мислеше Размус. Щеше да му достави удоволствие да зърне лицето на Алфредо, ако беше произнесъл на глас мисълта си.
Всъщност беше твърде смешно да вървят през гората с двама изпечени престъпници, додето цяла полицейска верига се промъкваше подире им. Точно по тоя хълм се изкачваха всяка пролет най-малко по веднъж с мама, татко и Прик, в слънчеви майски утрини като тази, когато птиците пееха по-прекрасно от всякога. Вземаха си кафе в термос, вървяха през гората и се вслушваха в обажданията на първите кукувици. Наблизо имаше малка полянка, цялата обрасла в съсънки. Отсядаха винаги на нея и се наслаждаваха на птичето пеене. Често се случваше кукувицата да е най-опърничава и да не се обади, когато трябва.
Но точно сега, когато прекосяваха утринната гора с разбойници и бандити, сега тя наистина пееше с цяло гърло. Алфредо взе да я имитира.
— Кукувица, малка глупава кукувица! Ку-ку, колко години, мислиш, ще ми дадат?
Кукувицата изкука три пъти.
— Три години — рече Алфредо. — Но все пак ще бъда на лек режим, нали, кукувицо?
— Кажи, не е ли възможно по изключение да затвориш проклетата си уста? — раздразнено попита Ернст.
Той вървеше бързо и ожесточено напред, а Алфредо непрекъснато се спъваше в камъни и коренища подире му. Виждаше се, че не е привикнал да ходи по-дълго време пешком.
— Сякаш не е достатъчно, че съм един прекършен човек — отбеляза той, — та и краката ми станаха целите в рани.
— Наранени крака! — изфуча Ернст. — Щях да съм радостен, ако нямах по-големи грижи от наранените си крака.
Бедният Алфредо, бедният Ернст! Естествено, че имаха по-големи грижи от наранените си крака. Но Вестанвик вече лежеше пред тях, окъпан в първите лъчи на утринното слънце, малкият, малкият Вестанвик, където те направиха своя голям, голям удар. Някъде, на една от тези малки улички, се намираше къщата, в която сега беше скрита плячката. Само трябваше да си я приберат.
Но Ернст беше нервен. Вървеше натам, гризеше си ноктите и разтревожено се вглеждаше в спящите още прозорци покрай себе си. Беше ли съвсем сигурно, че никой не бди, не вижда и не чува и навярно любопитството ще го загризе? Кънтеше толкова непоносимо, когато човек вървеше по каменната настилка, че половината град можеше да бъде събуден.
Ах, естествено, че в малко градче като Вестанвик по това време се спи, и никой не би се събудил, само защото неколцина души вървят по съседната улица, отправени към къщата, в която сега беше скрито среброто, при все че в утрин като тази, ясна и прозрачна, когато кестените цъфтят, и слънцето блести, и люлякът ухае, никой не бива да спи. Ухаеше също и на орлов нокът, да, изведнъж въздухът се беше изпълнил със сладникавия аромат на орловия нокът. Алфредо шумно го вдишваше… о, това вълшебно ухание!
В една малка пресечка съвсем наблизо до старата, прочута гимназия на Вестанвик, се бе сгушила бяла къща със зелен ламаринен покрив, едната от стените бе обвита в орлов нокът. Ето откъде идваше сладникавият аромат.
— Вече стигнахме — рече Размус. — Тук е.