Той сложи показалец върху устните си, за да предупреди Алфредо и Ернст да пазят тишина.
— Шшт… ще минем през задния вход.
Ернст и Алфредо кимнаха в знак на съгласие. В течение на целия им бурен живот бяха се научили, че най-сигурно е в една къща да се влезе през задния вход. Тогава си по-незабележим, така да се каже, а най-често това беше и желанието им, да проникнат в някоя къща колкото е възможно по-незабележимо.
Но Ернст бе подозрителен до последната секунда. Той сграбчи Размус с желязна хватка за врата.
— Ти сигурен ли си, че среброто е тук? — попита тихо и посочи боядисаната в зелено задна врата. — Да не си намислил някоя нова сатанинска шега? Не си забравил за песа в мазето, надявам се!
— Не, точно за това не съм забравил — отвърна Размус. О, никога през целия си живот нямаше да забрави за песа в мазето!
Ернст все още не беше се успокоил.
— По дяволите, нещо не ми харесва тук — рече той и неспокойно се огледа.
Но Алфредо не беше обезпокоен.
— Ти не си наред с нервите, Ернст. Никога не си бил!
— Тссс — изшътка Размус. — Недейте да влизате, ако не искате. Понтус и аз можем да ви изнесем всичките джунджурии.
Тогава Ернст отново стегна врата му в желязна хватка.
— Не на нас тия номера, малкия — рече той разярен от гняв. — Ще влезете вътре, ще прекосите къщата и ще се измъкнете през другия вход, така ли? Момченце, ние не сме начинаещи!
— Тц — рече Размус. — Недоверчив си като стара коза.
Алфредо доволно се разхълца.
— Дявол да го вземе, на тоя трик маминка ме научи точно когато бях тръгнал на училище.
— Постъпете както искате — отвърна Размус и безшумно открехна вратата. — Елате по-наблизко.
Ернст тръгна първи. Той беше хванал здраво ръката на Размус.
— Стъпвай безшумно — прошепна заканително той.
И Размус тръгна на пръсти. Алфредо, който вървеше подире им, стори същото. Запромъква се на пръсти. Сега почти не усещаше наранените си крака. Последен вървеше Понтус и той грижливо затвори след себе си боядисаната в зелено врата.
— Тук е мрачно като в Египет — прошепна Алфредо.
Така си и беше. Размус ги водеше през дълъг, тесен и мрачен коридор.
— Скоро всичко ще се оправи — обеща троснато Размус.
Ернст сграбчи ръката му още по-здраво.
— Шшшт… не говори! Къде е среброто?
В края на коридора се виждаше нова врата.
— Тук вътре — каза Размус. — Пусни ме, за да отворя!
И после отвори вратата.
Не беше ли чудесно след тъмнината да излезеш на светло? Тук беше направо сияйно, сияйно светло, и върху една маса стояха подредени всички красиви, красиви сребърни предмети и проблясваха на утринното слънце. Точно до тях стоеше мъж в униформа и сърдечно се усмихваше.
— Защо по цял свят вие влизате винаги през задната врата? — попита той. — Но въпреки това добре дошли! Добре дошли в полицейския участък на Вестанвик!
После се случиха твърде много неща наведнъж.
— Дръж го, Патрик! — извика полицейският началник. — Ще изскочи навън!
Ернст вече се бе качил на отворения прозорец и Размус с удивление видя как баща му пресече с един скок стаята като тигър. Успя да улови беглеца в последната секунда.
И друг един искаше да изчезне. Тихо и решително Алфредо препускаше към зелената врата, през която беше влязъл преди малко, но сега там вече стояха двама яки полицаи, които го върнаха обратно в помещението.
— Полицейски участък… мамичко мила — промърмори той, — аз съм един прекършен човек.
Но той чинно протегна ръцете си към полицейския началник и се остави да му щракнат белезниците.
— Аха, значи отново е време за тези аристократични маншети! — Той присви рамене. — Е, щом е така. Да поседиш вътре значи просто да поседиш вътре, винаги казваше маминка.
— Но и много неща е пропуснала да ти каже, когато си тръгнал на училище — изръмжа Размус.
Алфредо му хвърли мрачен поглед.
— Да, напълно съм сигурен в това. Трябваше да ми каже да не предприемам нищо, без преди това да съм изпозастрелял всички, които идваха при мен и искаха да гледат само с по едно око.
Той се удари с двете си ръце по челото.
— Трябваше сам да се сетиш — раздразнено рече Размус. — Трябваше да си получа Токер в събота вечер, както ми бяхте обещали.
„Крадците със сигурност са тъпи“, мислеше си Размус. Беше излишно да им се съобщава това, което доктор Фрьоберг винаги повтаряше: „Използвайте мозъка си, тогава ще мислите по-добре“. Все пак недопустимо е да се насадиш толкова баламски право в участъка, ако си крадец. Не, крадците не мислеха, в това се състоеше голямата им грешка. Навярно и затова Алфредо не правеше драма от случилото се, той никога не бе размишлявал правилно. Някаква малка пречка го изваждаше от равновесие и тогава той истински се ядосваше. Но после изглежда забравяше всичко, точно както става с малките деца. Но беше почти непростимо, когато големите, дебели мъже се държат като малки деца. Никога не беше ясно какво могат да предприемат изведнъж. Доктор Фрьоберг винаги твърдеше, че големите нещастия на човечеството произтичат от факта, че твърде много хора си остават малки деца, независимо как изглеждат външно. Сигурно той имаше предвид такива като Алфредо. Всъщност и Ернст! Той също бе малко дете, макар и от друг сорт. Затова сега седеше тук, гледаше в пода и цялото му тяло трепереше.