Размус бе дълбоко огорчен. Беше се измил и сресал толкова прилежно, колкото трябваше, но тая жертва от негова страна бе отмината с мълчание и вместо това му бяха предявени претенции относно облеклото.
— Неделното облекло задължително ли е? — сърдито попита той. — Тогава по-добре да си остана вкъщи.
Мама кимна.
— Да, да, тогава по-добре си остани вкъщи — каза тя.
Размус й отправи пълен с обида поглед.
— Жалко, напразно се мих.
Мама му погледна ушите.
— Струва ми се, че по изключение си се измил много добре, така ли е?
— Да, и отгоре на всичкото костюмиран — рече Размус.
Мама го притегли до себе си и прокара пръсти през сресаната му с мокър гребен коса.
— Колко хубаво си се сресал! И си го направил съвсем сам, по свое желание? Да не би вече да си пораснал?
Не, не го беше сторил по собствено желание; изобщо не го интересуваше как е сресан, и облечен, и измит! Но старите крадци на сребро имаха пръст в тая работа.
— Видя ли колко е красива Прик? — попита мама.
— Тц, но при момичетата е съвсем различно — отвърна Размус.
— Наистина ли? — попита Прик.
Тя застана пред него и се завъртя няколко пъти. Беше облечена в някаква карирана розова рокля, която изящно се полюляваше. Размус призна пред себе си, че Прик е хубава. А момичетата наистина обичат да създават такова впечатление.
Но въпреки това Прик ни най-малко не изглеждаше радостна!
— Горе главата, Прик — окуражи я татко. — Все пак не е ли голямо удоволствие да отидеш на празника и да изглеждаш като цъфнала шипка?
Прик стоеше пред малкото огледало, което мама беше закачила в кухнята. Тя зърна натъженото си лице и направи гримаса.
— Една цъфнала шипка с лунички по носа, как ви се струва?
Тези бедни лунички, които се появяваха отново и отново всяка пролет, й създаваха големи грижи. Луничките всяка пролет обсипваха и лицето на Размус, но на него появата им въобще и не му правеше впечатление. Мама също ги приемаше спокойно.
— Луничките са миловидни, Прик — отбеляза мама.
Прик отново направи гримаса.
— Да, луничките винаги са миловидни — но когато са по лицето на другиго.
После тя тръгна.
— Довиждане! Трябва да отида по-рано, ще правим репетиция.
— Е, какво да решим? — попита Размус, когато тя изчезна. — Да остана ли със синия ленен панталон, или да си остана в къщи?
Татко въпросително погледна към мама.
— Не може ли да излезе със синия панталон… един вид като награда?
Размус също погледна въпросително към нея.
— Не може ли?
Мама отново го погали по прилежно сресаната коса.
— Като награда за усърдието в изпълнението на дълга към родината… не е длъжен да облича фланеления костюм за празника на пролетта.
— Великолепно — възкликна Размус. После се умисли за миг. — Всъщност ти ли решаваш всички въпроси у дома, мамо? — попита той.
— Не, лъжеш се — отвърна татко, — ама наистина здравата се лъжеш! Преди мама беше тази, която решаваше всичко…
— А сега не е ли?
— Не, сега, виждаш ли, сега, когато Прик вече е голяма, сега имаме нещо като коалиционно управление.
Но мама само се смееше.
— О, що за приказки, аз все пак мисля, че татко решава. И ето, той е решил, че трябва да побързаме, ако искаме да стигнем навреме.
Тогава Токер излая, за да напомни за своето присъствие, и Размус рече настойчиво:
— Аз искам да решим още нещо. Искам да решим Токер също да излезе с нас!
Мама се наведе и го погали.
— Да, наистина трябва да излезе — рече тя, — след всичко, което е изтърпял. Но ти ще го водиш с каишката.
Токер отново се разлая. „Каишка“ бе думата, която не можеше да отмине със спокойствие.
После пак се разлая, защото на вратата се почука и влезе Понтус, доволен и зачервен… и обут в сини ленени панталони.
Размус се втурна към него и го заудря с юмруци. Правеше го, само защото много се радваше да го види, и защото Понтус също беше със сините си панталони и самият той също вече ги беше обул, когато Понтус дойде, и защото Токер вече си беше у дома и заради куп други неща, които сега не му идваха наум.
— Видя ли какво пише за нас във вестника? — нетърпеливо попита Понтус.
Размус кимна. После застанаха до вратата на кухнята и се вглъбиха в похвалите за забележителните събития, които бяха преживели. Бяха забележителни най-вече поради факта, че за тях пишеше във вестника, и те се спогледаха с доволни и удивени усмивки. Но нищо не казаха. Размус само пъхна ръце в джобовете и ги сви на юмруци.