— Достатъчно е поне това, че Стиг няколко дни ще си е глътнал езика — рече той.
И после тръгнаха на празника.
Всяка година, в последната неделя на май, големите ученици от Вестанвик организираха своя голям пролетен празник. Тогава синьо-жълтите знамена плющяха заедно с националното знаме на високия, боядисан в бяло пилон, тогава училищният хор пееше: „О, равнини широки, о, върхове“, тогава директорът говореше вдъхновено за младостта и пролетта. „О, младост, колко си красива“ — възкликваше той с прочувствения си глас и всички майки и бащи от Вестанвик кимаха в знак на съгласие. Правеха го всяка година. Защото младостта винаги е красива, дори и когато младите хора се сменят. Старият директор го повтори за кой ли път, защото пак беше забравил, че вече го е казвал. „О, младост, колко си красива“, каза той, и майките и бащите потърсиха с поглед своите момчета и момичета. И отново се видя, че момичето в карирана, розова, току-що ушита памучна рокля, което седи на музикалния подиум, наистина е много красиво, но е много тъжно, докато момчето отсреща е много щастливо и безгрижно, ближе сладолед и щъка нагоре-надолу — в подобаващо настроение, което не го задължава да слуша какво казва директорът. И тогава майката си помисли, че все пак е великолепно да си на единайсет години.
Същото смяташе и той, единайсетгодишният.
— Ей, хайде да си вземем по още един сладолед — предложи той на Понтус. — Ще купя един и за Токер, той яде сладолед с голямо удоволствие.
— Вече изядох два — призна си Понтус.
— О, та това е само началото.
Директорът свърши речта си, „Плинг Плонг Плайерс“ засвириха, слънцето грееше, люлякът ухаеше. Утре вече навярно щеше да започне да прецъфтява, защото времето му бе минало. Но днес неговият аромат се носеше над целия градски парк.
Токер ръмжеше и се дърпаше на каишката. Той и хабер си нямаше от изпълнението на „Плинг Плонг Плайерс“. Но Размус и Понтус искаха да ги чуят, а също и да ги видят.
— Те всъщност не свирят чак толкова гадно — с изумление констатира Размус.
— Не — потвърди и Понтус. — А видя ли как Йоахим през цялото време седи там и втренчено гледа Прик?
Размус изглеждаше като ударен с мокър парцал по главата.
— О, братче, та на мен изобщо не ми дойде наум да й дам снимката! Голямо съм магаре! Трябваше да го направя още днес сутринта, когато се прибрах вкъщи.
— Естествено — каза Понтус. — А какво ще правим със сладоледа?
— Веднага ще отидем да си вземем.
Размус се остави Токер да го води. Веднага се озоваха пред един продавач на сладолед. В множеството се натъкнаха случайно и на доктор Фрьоберг. Беше много изискан с бастуна си и летния си костюм и изглеждаше съвсем другояче, не като в училище.
— А, виж ти, Размус Персон — възкликна той. — И брат Понтус. Героите на деня, ако човек реши да повярва на местната преса.
Той опря дръжката на бастуна си в гърлото на Понтус.
— Да, да, истината е, че нито един от вас двамата не може да решава задачи. Но въпреки това от вас може да излязат свестни момчета. Ще ми позволят ли господата да ги почерпя по един сладолед?
— Благодарим — отвърнаха те, — много, много благодарим!
Те възпитано се поклониха и крадешком се огледаха наоколо си. Започваше да става наистина комично: понякога можеше да се гръмнеш и пак да не получиш никакъв сладолед, но точно днес, когато можеха да ядат колкото им душа иска, се явяваше доктор Фрьоберг и им предлагаше да ги почерпи по още един сладолед.
Той подаде на всекиго от тях по монета от петдесет йоре и продължи нататък, полюлявайки бастуна си.
— Довиждане, Размус Персон! Довиждане, брат Понтус!
След като бяха здравата преяли със сладолед и започнаха да се уморяват, те отново се върнаха на празника, който се приближаваше към края си. Седнаха в тревата, за да си поотпочинат.
— Ако твърдо обещаеш, че ще се навърташ наоколо, ще те пусна за малко — рече Размус и освободи Токер.
В началото изглеждаше като че ли Токер държи на обещанието си. Той щъкаше дейно около близките храсти и откриваше много интересни неща. Но после изведнъж откри нещо още по-интересно. Някъде далеч, до музикалния подиум, той съзря Теси и хукна натам толкова бързо, колкото късите му крачета му позволяваха.
— Токер, ела веднага! — извика Размус.