Токер хитро реши да се престори, че не чува. Спокойно продължи да тича, но една здрава ръка сграбчи каишката му и го затегли по най-безобразен начин обратно към неговия господар. А неговият господар погледна ядосано, но не към Токер, а към този, който го теглеше.
— А, най-после успях да ви открия вас двамата — рече Йоахим. — Обединено старо желязо АД. Добър ден! Ако знаехте само колко радостен е татко!
— Хубаво де — промърмори намръщено Понтус.
— Той ще дойде при вас и лично ще ви благодари, веднага щом може — увери ги Йоахим. — Междувременно аз мога да ви почерпя по един сладолед.
Понтус се изкиска.
— Благодаря — отвърна сопнато Размус, — не ни се яде сладолед!
Йоахим го погледна и се засмя.
— Наистина ли? Е, въпреки това много ви благодаря. Ако знаехте само колко радостен е татко!
Размус му отправи най-враждебния си поглед.
— Това вече го каза. Щеше да е чудесно, ако всички можеха да бъдат толкова радостни.
— Какво имаш предвид? — попита Йоахим. — Кой не е радостен?
— Това не те засяга — отвърна му Размус. — Но тя въобще не е искала Ян да я целуне! Съпротивлявала се е!
Само изрече тези думи, и му хрумна интересна мисъл. Дали и при Прик не е било същото, както при госпожа Еноксон, когато искаха да й помогнат да пресече улицата. В началото искаше, а после се съпротивляваше.
Лицето на Йоахим се преобрази.
— Истината говори с детските уста — рече той. — Хм, сигурни ли сте, че не искате сладолед?
— Не, благодаря — отговори Размус. — Ти, с твоя каталог за разпродажби!
Йоахим си тръгна.
— Очевидно отива към терасата — констатира Понтус.
Градският парк бе разположен на хълм. Там имаше тераса, засенчена от големи, чепати елхи. Под елхите бяха поставени две пейки, и когато човек седнеше на тях, виждаше целия Вестанвик да лежи в краката му, със старото кметство и старата църква, и с прочутата си гимназия. По това време на годината гледката беше наистина красива и никак не беше чудно, че Йоахим се е отправил именно към терасата.
— Струва ми се, че видях и Прик преди това да се изкачва нагоре — призна си Понтус.
Размус дълго го гледа, после здраво стисна каишката на Токер.
— Защо и ние да не се качим и да не видим гледката? От дълго време не сме били там.
Трябваше честно да си признае, че никога не се е интересувал от това, но точно сега му се щеше да види гледката.
И затова тръгнаха към терасата, Размус, Понтус и Токер.
Не се приближиха изведнъж, и не стигнаха съвсем до края. Защото още отдалеч успяха да видят, че двете пейки са заети. Щом беше така, имаше само един начин: да се спотаят между елхите и да почакат да се освободи поне едната.
На едната пейка седеше момиче с розова, карирана памучна рокля, а на другата момче в светлосив фланелен костюм. И двамата се бяха втренчили в гледката с удивителна упоритост. Наистина точно сега Вестанвик бе много красив, но не беше нужно да седиш там цяла вечност като вторачен истукан. Поне веднъж можеше да извърнеш глава и да погледнеш кой седи на съседната пейка. Но не, тези двамата изобщо и не смятаха да го направят, за нищо на света!
— Какво, мислиш, е това? — попита Размус и измъкна от джоба на панталона си малка снимка. Изглеждаше съвсем изпомачкана, на нея не личеше почти нищо, изобщо не се виждаше какво е снимано, но можеше да се прочете какво е написано отгоре, и те двамата прочетоха: „Тя, единствената“.
— Сигурно го и мисли — предположи Понтус и погледна Размус в очите.
И Размус кимна решително.
— Подръж Токер за миг — рече той. — Веднага ще се върна.
Колко разнообразен е все пак животът, когато си на единайсет години! Днес е „Обединено старо желязо АД“, утре е „Спасителен отряд за жертвите на любовта“. Този, който лежеше дебнешком в засада между елхите, съвсем не беше от „Обединено старо желязо АД“, в случай, че някой допускаше подобно предположение. Той беше от „Спасителния отряд за жертвите на любовта“ и съвсем безшумно положи на пейката до Прик една малка снимка.
И ето, те вече наблюдаваха гледката, Размус и Понтус, а навярно и Токер. Но не панорамата на Вестанвик, нея те не можеха да я видят. Можеха да видят само пейките и Прик и Йоахим. Можеха да видят, че Йоахим седна до Прик и я прегърна през раменете.
Спасителният отряд трябваше да е доволен. И наистина беше.
Но на Понтус изведнъж му стана някак си едновременно смешно и неловко. Представи си как в един хубав ден ще оглупее като двамата на пейката, и то без да разбере откъде му е дошло. Той угрижено поклати глава.