— Тц — каза Размус, — щом те сами не могат да се оправят със своите собствени стомаси, защо ние трябва да можем?
Като помислиш, направо си бе възмутително. Не можеш да отидеш навреме на панаира, само защото си длъжен да научиш за кравите нещо, за което те самите и хабер си нямат.
— Представете си само — рече той, — представете си, когато една крава я заболи стомах, тогава самата тя не знае кой точно стомах я боли.
Прик се засмя развеселена, а когато тя се смееше, на лицето й се появяваха трапчинки.
— О — каза тя, — кравата се събужда сутринта и споделя с другите крави: „О, боли ме, боли ме, изпитвам болки в книгата“.
Размус също се засмя.
— Ха, ха, и вместо това навярно я боли сирището!
В този миг някой почука на вратата.
— Ах, това сигурно е Йоахим — трепна Прик и незабавно си развърза кухненската престилка.
Но не беше Йоахим. Беше Понтус, обут в ботуши, пълен с упование, доволен и зачервен както винаги.
— Не успях да дойда по-рано — оплака се той. — Мама искаше първо да си приготвя домашните и уроците за утре.
Размус хвърли поглед към майка си, която подреждаше чашите за кафе в кухненския шкаф.
— Тук също имаше една персона, която искаше същото!
Майка му протегна ръка и улови Размус.
— Да, вярно е — призна си тя и разроши и без това вечно рошавата му кестенява коса. — Но сега може да тръгваш.
Той здраво я обгърна с ръце, без да се притеснява от Понтус. Защото той обичаше безгранично своята твърда като камък майка, а сега бе подготвен и по немски, и по биология. Това беше направо чудесно. Направо чудесно беше и че сега отива на панаира.
— Майко, скъпа майчице, кой е толкова добре като теб — подхвана той татковата песен.
Баща му живо кимна.
— И аз това казвам. А сега да пием кафе!
Понтус бръкна в джоба на панталона си.
— Продадох старо желязо — рече той.
— Страхотно! И колко получи за него? — поинтересува се Размус.
— Три крони. Много сме си добре, все едно че работим. И отгоре на това ни остана цяла купчина старо желязо.
Размус бе вече на вратата.
— Хайде, братче! Да вървим!
Но Токер също искаше да каже последната си дума, затова се хвърли върху Размус и силно се разлая. Наистина ли не искаше да го вземе?
Размус се наведе и го погали.
— Не, Токер, ти не можеш да се возиш на въртележките.
После Размус и Понтус хлопнаха вратата зад гърба си и с по три могъщи крачки се спуснаха по стъпалата.
— Най-после тръгнаха — каза мама.
— Човек би могъл да си помисли, че току-що премина стадо млади слонове — отбеляза Прик.
Трета глава
Беше чудесен този панаир на Пазара на въшките. Стори им се, като че ли някоя приказка се е превърнала в действителност пред очите им, още когато видяха светещите надписи над входа и рая от светлини и отблясъци зад него. Целият площад сияеше, по всички стари люлякови храсти на Пазара на въшките висяха червени и жълти фенери, които озаряваха мрака, така че всичко изглеждаше магическо, неправдоподобно и празнично, и съвсем различно от всеки друг път. Въртележката описваше своите кръгове и самата тя беше едно чудо със своите гирлянди от малки трепкащи светлинки. Всеки отделен павилион бе обгърнат от червени, тайнствени отблясъци, които те примамваха, все едно дали го искаш, или не. В павилионите стояха великолепно облечени дами, които вежливо подканяха всекиго да опита късмета си. Имаше най-различни възможности: да се хвърлят стрели или да се стреля в мишена, или да се мята топка в лицето на комично изрисувани мъже от дърво. Навсякъде бе пълно с хора, кипеж, който сам по себе си беше вълнуващ. Те се блъскаха, смееха се и опитваха късмета си, и всичко можеше да се чуе отдалеч и надалеч. А където и да отидеше човек, навсякъде го настигаше музиката на въртележката, която обещаваше толкова много радост. Да, майската вечер беше изпълнена с музика и светлина, и смях, и ухания, така че непременно трябваше да е изпълнена със страстни и весели приключения.
Там, докъдето светлините на панаира не достигаха, съвсем накрая на площада, стояха невзрачните и малки къщици, тихи и изоставени в пролетния здрач. Само възрастни хора, които вече бяха престанали да разбират какво удоволствие е да бъдеш на панаира, седяха на стълбите в бледата светлина и слушаха музиката, пиеха по глътка кафе и вдишваха аромата на своя люляков храст. Те също бяха много доволни, макар и да не можеха вече да се качат на въртележките или да зърнат световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.