— Но сте откраднали телефон?
Кимнах.
— Да. Мисля да го върна, ако някога видя въпросната млада дама.
— Благодаря ви за речта. Вие сте добре образован младеж. — Той се обърна към прокурора. — Някои биха казали и че сте много храбър. По новините имаше интересен видеоматериал. Предполага се, че имате основателни причини да се укриете от властите. Заради това и заради малката ви реч ще разреша гаранция, но искам да се впише към обвиненията и дребна кражба заради телефона. Това ще добави 50 000 към гаранцията ви.
Той удари с чука си и адвокатката ми стисна ръката.
Съдията погледна към мен и вдигна очилата си.
Имаше пърхот по робата. Още малко падна от косата му, докато наместваше очилата.
— Свободен сте, младежо. Не се забърквайте в неприятности.
Обърнах се и някой ме сграбчи. Татко. Направо ме вдигна и ме прегърна така, че ребрата ми изпукаха. Така правеше, когато бях малък. Тогава ме въртеше във въздуха, подхвърляше ме и ме хващаше, прегръщаше ме почти до болка.
Някой по-нежен ме издърпа от ръцете му. Мама. Тя се вгледа в лицето ми и сълзите й потекоха. Усмивката й премина в плач и тримата се прегърнахме отново.
— Дарил? — успях да промълвя, когато най-сетне ме пуснаха.
— В болница е. Баща му е с него.
— Кога мога да го видя?
— Веднага. — Татко беше мрачен. — Той… Казват, че ще се отправи. — Гласът му беше сподавен.
— Ами Анджи?
— Майка й я прибра. Искаше да те изчака, но…
Разбирах. Знаех как се чувстват семействата на всички затворени. Съдебната зала беше пълна със сълзи и прегръдки, а приставите не можеха да направят нищо.
— Да вървим при Дарил. Ще може ли да ползвам телефона ти?
Обадих се на Анджи, докато отивахме към болницата, която беше съвсем наблизо. Уговорихме се да се видим след вечеря. Говореше шепнешком. Майка й още не беше решила дали да я накаже, но тя не искаше да предизвиква съдбата.
Пред вратата на Дарил имаше двама щатски полицаи. Те отблъскваха тълпата журналисти, който стояха на пръсти и опитваха да правят снимки. Тръснах глава, за да се освестя от блясъка на светкавиците. Родителите ми бяха донесли чисти дрехи и се преоблякох на задната седалка, но все още се чувствах мръсен, въпреки че се измих в тоалетните на съда.
Някои от репортерите извикаха името ми. Да, вярно. Вече бях известен. Полицаите също ме изгледаха.
Бащата на Дарил се появи и заговори шепнешком. Носеше дънки и пуловер, но си беше закачил отличията от военната служба.
— Спи — каза той. — Преди известно време се събуди и заплака. Не можеше да спре. Затова му дадоха успокоителни.
Влязохме в стаята. Дарил спеше с отворена уста, а косата му бе чиста и сресана. По ъгълчетата на устата му имаше засъхнала бяла пяна. На другото легло в стаята лежеше възрастен арабин. Осъзнах, че е човекът, с когото бяхме оковани заедно на път за съда. Махнахме си смутено.
Обърнах се към Дарил и хванах ръката му. Ноктите му бяха изгризани. Имаше този навик като малък, но го беше зарязал в гимназията. Ван бе успяла да го откаже.
Чух как родителите ни отстъпиха и дръпнаха завесата. Наведох се към Дарил. Беше му пораснала проскубана брада като на Зеб.
— Хей, Ди. Успяхме. Ще се оправиш.
Той изхърка. Щях да му кажа „обичам те“. Нещо, което съм казвал само на един човек извън семейството. Но тази фраза звучи малко странно, отнесена към друг мъж. В крайна сметка отново му стиснах ръката. Бедният Дарил.
Епилог
Барбара се обади в офиса през уикенда на Четвърти юли. Не бях единственият, който работеше по празниците, но само моето извинение беше, че не ми дават да напускам града.
В крайна сметка ме осъдиха за кражбата на телефона на Маша. Можете ли да повярвате? Прокурорът сключи сделка с адвоката ми. Свалиха обвиненията за „електронен тероризъм“ и „разпалване на бунт“, но в замяна трябваше да призная дребната кражба. Получих три месеца полудневна присъда. Нощно време спях в интернат за малолетни, заедно с наркоманчета и истински престъпници. През деня можех да ходя на „работа“.
— Маркъс, пускат я — каза Барбара.
— Кого?
— Джонстън. Кари Джонстън. Военният трибунал я оправда. Досието е запечатано. Връща се на служба. Ще я пратят в Ирак.