След малко вече се спускахме. Ако картата в главата ми беше вярна, се движехме към Рибарския кей. Оттам можеше да се избяга лесно с лодка. Това пасваше на хипотезите ми за тероризъм. Но защо терористите биха отвлекли група гимназисти?
Спряхме все още под наклон. Двигателят угасна и вратата се отвори. Някой ме измъкна и ме забута по павираната улица. След няколко секунди си ударих пищялите в метално стълбище. Невидимите ръце ме бутнаха отново и аз тръгнах внимателно нагоре. Стигнах до третото стъпало, но когато посегнах за четвърто, се оказа, че няма такова. Щях да падна отново, но някой ме подхвана и ме смъкна на колене на стоманения под, след което закопчаха ръцете ми за нещо отзад.
Още движение и усетих, че оковават и други до мен. Стонове и приглушени звуци. Смях. След това продължителна пауза в мрака, в която чувах само собственото си дишане в качулката.
Всъщност почти задрямах така, на колене и с торба на главата. В рамките на трийсет минути тялото ми беше произвело адреналин като за една година. Това може да ти даде сила да повдигнеш автомобил, затиснал любимата ти, или да скочиш от горяща сграда, но последствията винаги са неприятни.
Събудих се, когато някой ми свали качулката. Не бяха груби, нито внимателни — просто рутинирани. Като хората в „Макдоналдс“, които приготвят хамбургери.
Светлината беше твърде ярка и аз затворих очи, но постепенно взех да отлепям клепачи и се огледах наоколо.
Намирахме се в камион, от големите, с по шестнайсет колела. Той беше превърнат в нещо като мобилен команден пост/затвор. Покрай стените имаше стоманени бюра, а над тях — множество плоски екрани на специални поставки, за да може да се нареждат около оператора. Всяко бюро имаше разкошен офис стол с всевъзможни опции за нагласяне.
Имаше и част за арестанти — стоманени тръби в предната част на камиона, максимално далече от вратите, за които бяха закопчани затворниците.
Веднага забелязах Ван и Хулу. Дарил вероятно беше някъде сред останалите десетима, но не можех да го видя от мястото си. В камиона миришеше на пот и на страх.
Ванеса ме погледна и прехапа устна. Беше уплашена. Както и аз. Хулу също. Очите му се въртяха лудешки. Беше ме страх, а отгоре на всичко страшно ми се пикаеше.
Огледах се за нашите похитители. Досега избягвах до го правя, така както не гледаш към тъмния ъгъл на килера, където въображението ти рисува чудовища. Не искаш да се окажеш прав.
Въпреки това трябваше да разбера кой ни отвлече. Исках да знам дали са терористи. Не че имах представа как изглеждат терористите. Телевизионните сериали непрекъснато ни убеждаваха, че са мургави араби с големи бради, плетени шапчици и дълги памучни роби.
Нашите похитители не бяха такива. Спокойно можеха да участват в шоуто на полувремето на Суперкупата. Имаха типичен американски вид. Правилни челюсти и къси подстрижки, но не типично военни. Мъже и жени с всякакъв цвят на кожата, които се усмихваха, разговаряха и пиеха кафе в другия край на камиона. Това не бяха афганистанци. По-скоро приличаха на туристи от Небраска.
Вторачих се в една бяла жена с кестенява коса, която беше с няколко години по-голяма от мен. Изглеждаше готина, тип леко строга униформена служителка. Ако се взираш достатъчно дълго в някого, рано или късно той ще те погледне. Тя вдигна очи и лицето й се промени тотално, добивайки безстрастно, почти роботско изражение. Усмивката й беше изчезнала.
— Ей — започнах аз. — Вижте, не знам какво става, но наистина трябва да пикая. Разбирате ли?
Тя погледна през мен, сякаш въобще не ме беше чула.
— Говоря сериозно. Ако не отида скоро, ще се случи неприятен инцидент. Тук ще се размирише ужасно.
Жената се обърна към трима от колегите си, които водеха приглушен разговор. Не можех да ги чуя заради бръмченето на компютрите. След малко тя отново се завъртя към мен.
— Задръж десетина минути. След това всички ще можете да идете до тоалетна.
— Не мисля, че ще издържа десет минути. — Вложих малко повече спешност в думите си, отколкото ситуацията налагаше. — Наистина, госпожо, сега или никога.
Тя поклати глава и ме погледна, сякаш бях някакъв пълен смотаняк. Поговори още малко с колегите си и един мъж пристъпи напред. Беше по-възрастен, някъде над трийсет, и имаше широки рамене. Явно изкарваше доста време във фитнеса. Приличаше на китаец или кореец — понякога дори Ван трудно ги различава, — но имаше онзи неопределен вид, който подсказваше, че е роден в Америка.