Разтвори късото си яке, за да ми покаже екипировката си. Имаше пистолет, електрошок и някакъв флакон със спрей.
— Без глупости.
— Ясно — съгласих се аз.
Натисна нещо на колана си и оковите зад мен се отвориха. Все едно носеше колана на Батман — дистанционно за окови! Хитро. Така не се налага да се навеждаш над пленниците си с цялата железария, която мъкнеш. Някой може да измъкне пистолета със зъби и да натисне спусъка с език, или нещо подобно.
Ръцете ми още бяха закопчани с пластмасови белезници, но сега, лишен от опората на оковите, открих, че краката ми са абсолютно изтръпнали. Накратко, паднах по очи на пода. Имах чувството, че ме пробождат хиляди иглички.
Мъжът ме изправи и ме съпроводи до самия край на камиона, където имаше портативна тоалетна. Опитах се да видя Дарил, но не го различих сред сгърчените тела.
— Влизай — каза мъжът.
Размърдах китки.
— Махнете ги, моля? — Пръстите ми вече бяха отекли.
Мъжът не помръдна.
— Виж — опитах да не звуча саркастично, нито гневно, а това не беше лесно. — Или ми освободи ръцете, или ще трябва да ми помогнеш. Така няма да се оправя. — Някой в камиона се изкикоти. Мъжът не ме харесваше, ако се съдеше по стегнатата му челюст. Леле, тези хора бяха доста напрегнати.
Той извади от колана си странен сгъваем нож, преряза белезниците и аз размърдах ръце.
— Благодаря.
Мъжът ме избута в тоалетната. Ръцете ми бяха безполезни, като направени от глина. Започнах да присвивам пръсти и щипещото усещане премина в пареща болка, от която почти заплаках. Смъкнах седалката, свалих си панталоните и седнах. Боях се, че няма да се задържа прав.
Заедно с мехура се освободиха и очите ми. Започнах да плача и да се клатя напред-назад, а сълзите се стичаха по лицето ми. Само това можех да сторя, за да не започна да ридая. Затиснах уста с длани. Не исках да им правя кефа.
Най-сетне се изпиках и наплаках, а мъжът отвън заудря по вратата. Почистих си лицето с хартия и пуснах водата. Погледнах за мивка, но имаше само дезинфектант, на чийто етикет пишеше срещу какво действа. Натърках малко на ръцете си и излязох навън.
— Какво правеше там? — попита мъжът.
— Използвах тоалетната.
Той ме обърна и усетих как около китките ми се стяга нов чифт пластмасови белезници. Дланите ми бяха подпухнали и белезниците се впиха болезнено в тях, но нямаше да му доставя удоволствие, като изохкам.
Той ме окова на същото място и сграбчи следващия човек. Видях, че е Хулу. Имаше неприятна синина на бузата.
— Добре ли си? — попитах.
Моят приятел със специалния колан опря длан на челото ми и ме блъсна назад така, че ударих глава в стената на камиона. Изкънтя като гонг.
— Без приказки — каза той, докато опитвах да фокусирам погледа си.
Тези хора не ми харесваха. В този момент реших, че един ден ще си платят за всичко.
Всички пленници посетиха тоалетната и бяха върнати обратно. Когато приключиха, пазачът се върна при другарите си, които пиеха кафе от „Старбъкс“ и водеха свободен разговор с доста смях.
След това вратата на камиона се отвори. Нахлу свеж въздух, без помен от пушек. Преди да затворят, видях, че навън е тъмно и вали типичен за Сан Франциско дъжд, примесен с мъгла.
В камиона влезе мъж с военна униформа. Американска военна униформа. Останалите му отдадоха чест и аз разбрах, че не са ме отвлекли терористи, а съм пленник на Съединените американски щати.
Издигнаха параван в единия край на камиона и ни извеждаха един по един. Опитвах се да броя секундите — един хипопотам, два хипопотама, — разпитите траеха по около седем минути. Главата ме болеше от дехидратацията и липсата на кофеин.
Бях трети. Една късо подстригана жена се приближи до мен. Имаше уморен вид и торбички под очите.
— Благодаря — казах аз автоматично, след като тя отключи оковите дистанционно и ме изправи. Мразех се заради автоматичната учтивост, но тя беше заложена дълбоко в мен.
Нито един мускул на лицето й не помръдна. Тръгнах пред нея към паравана. Там имаше един сгъваем стол и аз се настаних на него. Жена и мъжът с колана се надвесиха над мен от ергономичните си суперстолове.
Между тях имаше малка масичка, на която лежеше съдържанието на портфейла и раницата ми.
— Здравей, Маркъс — каза жената. — Имаме няколко въпроса към теб.
— Арестуван ли съм? — попитах. Това не беше тъп въпрос. Ако не си арестуван, има ограничения на нещата, които ченгетата могат да ти направят. Не може да те държат дълго, без да те арестуват и да ти позволят телефонен разговор и среща с адвокат. А аз нямах търпение да се докопам до адвокат.