— Какво е това? — Тя вдигна телефона ми. Екранът показваше съобщението за грешка, което се появяваше, когато опитваш да го отвориш, без да знаеш паролата. Съобщението беше малко грубо — анимирана ръка, показваща универсалния жест. Обичам да си играя с настройките.
— Арестуван ли съм? — повторих. Не могат да те карат да отговаряш на въпроси, ако не си арестуван. А ако си, трябва да те уведомят. Такива са правилата.
— Задържан си от Службата за вътрешна сигурност — процеди жената.
— Арестуван ли съм?
— Маркъс, започни да сътрудничиш веднага. — Тя не каза „иначе“, но намекът беше достатъчно ясен.
— Искам да говоря с адвокат. Искам да знам в какво съм обвинен. Бих искал да видя идентификационните ви документи.
Двамата се спогледаха.
— Мисля, че трябва да промениш отношението си към ситуацията — каза жената. — И то веднага. Намерихме множество подозрителни устройства у теб. С твоите спътници бяхте близо до мястото на най-голямата терористична атака в тази държава. Като съберем фактите, нещата не изглеждат никак добре за теб, Маркъс. Трябва да сътрудничиш, иначе много ще съжаляваш. Кажи сега, какво е това?
— Мислите, че съм терорист? Та аз съм на седемнайсет години!
— Подходяща възраст. „Ал Каида“ обича да вербува хлапета идеалисти. Проверихме те с „Гугъл“. Публикувал си доста неприятни неща в мрежата.
— Искам да говоря с адвокат — казах аз.
Късо подстриганата жена ме изгледа, сякаш бях хлебарка.
— Останал си с грешното впечатление, че си задържан от полицията за престъпление. Ти си задържан от правителството на САЩ като потенциален вражески агент. На твое място щях да мисля как да ни убедя в обратното. Много старателно. Защото има множество дълбоки дупки, в които да изчезнат вражеските агенти. Тъмни и дълбоки дупки, където ще изчезнеш завинаги. Чуваш ли ме, младежо? Искам да отключиш телефона и да разшифроваш цялата информация вътре. Искам да обясниш какво правеше на тази улица? Какво знаеш за атаката над града?
— Няма да си отключа телефона — отвърнах непокорно. В паметта имаше всякакви лични неща, снимки, хакове, имейли и модове, които си бях инсталирал. — Това са лични неща.
— Какво имаш да криеш?
— Имам право на лична свобода. Искам да говоря с адвокат.
— Последен шанс, хлапе. Почтените хора нямат какво да крият.
— Искам адвокат. — Родителите ми щяха да го платят. Вече беше ясно за ареста. Трябваше да упорствам, без значение какво казват. Нищо добро не би излязло от разговор с ченгета без присъствието на адвокат. Тези повтаряха, че не са полицаи, но ако това не беше арест, тогава какво?
Сега като се замисля, май щеше да е по-добре да бях отключил телефона.
4.
Отново ми сложиха оковите и качулката. Доста по-късно камионът тръгна надолу по хълма. Когато спря, ме изправиха и аз паднах мигновено. Краката ми бяха така отекли, че ги чувствах като буци лед, а коленете ми бяха подути от клечането.
Нечии ръце ме грабнаха и повдигнаха като чувал с картофи. Чувах неясни гласове. Някой плачеше, друг псуваше.
Пренесоха ме на късо разстояние и отново ме оковаха към някакъв парапет. Коленете ми пак поддадоха и аз се проснах напред, увисвайки на веригата на белезниците.
Пак се движехме, но този път не бяхме в камион. Подът се клатеше леко и вибрираше от дизеловия двигател и аз разбрах, че съм на кораб! Стомахът ми стана на буца лед. Отвеждаха ме извън бреговете на Америка, кой знае къде? И преди бях уплашен, но сега направо се ужасих, парализиран и безмълвен. Осъзнах, че може никога вече да не видя родителите си, и усетих лек вкус на повръщано в устата си. Качулката ми пречеше да дишам, а усуканата ми поза влошаваше нещата.
За щастие не пътувахме дълго. Тогава ми се стори като час, но сега знам, че е било около петнайсет минути. Усетих, че акостирахме, и чух стъпки — отвеждаха останалите затворници. Когато дойдоха за мен, опитах да се изправя, но не успях и пак ме пренесоха, безстрастно и грубо.
Щом ми махнаха качулката, открих, че се намирам в килия.
Килията беше стара, малка и миришеше на морски въздух. Имаше само едно високо прозорче с ръждясали решетки. На пода беше захвърлено одеяло, а на стената имаше малка метална тоалетна без седалка. Пазачът, който ми махна качулката, се ухили и затвори масивната метална врата.