Пъшкайки от болка, започнах да си масажирам краката, за да възвърна кръвообращението си. След известно време успях да се надигна и да направя няколко крачки. Чувах хора да говорят, плачат и викат. Реших и аз да се включа.
— Хулу! Дарил! Ванеса!
От останалите килии също започнаха да викат имена и обиди. Най-близките звучаха като пияни метъли на открит концерт. Може би и аз звучах така.
Пазачите ни закрещяха да мълчим, но това само усили викането. Всички пищяхме и виехме, докато не ни заболяха гърлата. Защо не? Какво имахме да губим?
Когато дойдоха за следващия разпит, бях мръсен, уморен, жаден и гладен. Късо подстриганата жена отново беше тук, заедно с трима мъжаги, които ме разнасяха като парче месо. Единият беше черен, а другите бели, макар че единият може би имаше и латино кръв. Всички бяха въоръжени. Бяха като смесица от реклама на „Бенетон“4 и „Каунтър-Страйк“.
Изведоха ме от килията и оковаха ръцете и краката ми заедно. Оглеждах се, докато вървяхме. Отвън се чуваше плисък на вълни и аз предположих, че може да сме на Алкатраз. Все пак си е затвор, нищо, че е туристическа атракция от поколения. Там са лежали Ал Капоне и другите гангстери от неговото време. Но от училище ни бяха водили на Алкатраз и мястото изглеждаше старо и порутено, като от Средновековието. Това тук беше по-скоро от Втората световна, а не от колониалните времена.
По вратите на килиите имаше лазерно принтирани стикери с бар кодове и номера, но нямаше как да видя кой е вътре.
Стаята за разпити беше модерна, с флуоресцентни лампи, голяма дървена маса и ергономични столове. Не за мен, естествено. За мен имаше сгъваем пластмасов градински стол. На едната стена имаше огледално стъкло, точно като в полицейските филми, и аз реших, че някой наблюдава оттам. Жената с късата коса и приятелите й си наляха кафе от кафеварката на помощната масичка. Идеше ми да й прегриза гърлото и да изтръгна чашата от ръцете й. Пред мен оставиха стиропорена чаша с вода, но не освободиха ръцете ми от оковите зад гърба, така че не можех да пия. Ха-ха, много смешно.
— Здравей, Маркъс — започна жената. — Как ще се държиш днес?
Не отговорих нищо.
— Знаеш ли, лошото още не е започнало — продължи тя. — Дори да ни кажеш каквото искаме, дори да ни убедиш, че си бил на грешно място в грешен момент, вече си белязан човек. Ще те наблюдаваме където и да отидеш, каквото и да правиш. Държиш се така, сякаш има какво да криеш, а на нас това не ни харесва.
Звучи жалко, но мозъкът ми регистрира само фразата „да ни убедиш, че си бил на грешно място в грешен момент“. Това бе най-лошото нещо, което ми се е случвало. Никога не съм бил по-изплашен. Тези шест думи, „на грешно място в грешен момент“, бяха като спасително въже, люлеещо се пред мен, докато опитвах да се задържа на повърхността.
— Ей, Маркъс? — Тя щракна с пръсти пред очите ми. — Събуди се, Маркъс. — На лицето й се изписа лека усмивка и аз се намразих, че й позволих да види страха ми. — Може да стане много по-лошо. Това далеч не е най-неприятното място, където можем да те пратим.
Жената извади куфарче изпод масата и го отвори. Вътре бяха моят телефон, клониращото устройство за радиосигнали, уайфайндърът и преносимата памет. Нареди ги едно до друго на масата.
— Ето какво искаме от теб. Днес ще си отключиш телефона. Направи го и ще получиш привилегии за къпане и разходка. Ще можеш да си вземеш душ и да излезеш на двора. Утре ще поискаме да разкодираш информацията на тези флашки. Ако го направиш, ще можеш да се храниш в общата столова. На другия ден ще ни дадеш паролата за пощата си и ще можеш да ползваш библиотеката.
Думата „не“ беше в устата ми, подобно на оригване, но не излезе.
— Защо? — попитах вместо това.
— Искаме да се уверим, че си този, за когото се представяш. Става дума и за твоята сигурност, Маркъс. Да речем, че си невинен. Може и да си, макар да не разбирам защо невинен човек ще се държи така, сякаш има какво да крие. Но да приемем, че си невинен: можеше ти да си на взривения мост. Или твоите родители. Приятелите ти. Не искаш ли да заловим хората, които нападнаха дома ти?
Странно, че докато говореше как ще получа привилегии, тя успя да ме изплаши до подчинение. Имах чувството, че наистина съм направил нещо, за да се озова в такова положение, че вината е моя и не съм сторил нищо, за да го предотвратя.