Но щом превключи на лайната за безопасност и сигурност, гръбнакът ми отново се втвърди.
— Госпожо, говорите за атака над дома ми, но доволното знам, вие сте единствените, които ме нападнаха. Мислех, че живея в страна с конституция. Мислех, че живея в страна, в която имам права. Нима ще защитавате свободата ми, като потъпквате Хартата за правата.
За миг по лицето й пробяга раздразнение.
— Много мелодраматично, Маркъс. Никой не те е нападал. Задържан си от правителството, защото събираме данни за най-тежкото терористично нападение на наша почва. Можеш да ни помогнеш да се борим с враговете на нацията. Искаш да опазиш Хартата за правата? Помогни ни да попречим на лошите да взривят твоя град. Сега имаш точно трийсет секунди да отключиш телефона, преди да те върна в килията. Днес ни чакат много разпити.
Тя си погледна часовника. Размърдах китки, дрънчейки с веригите, които ми пречеха да се протегна и да отключа телефона. Да, щях да го направя. Беше ми показала пътя към свободата, към външния свят, към родителите ми и ми беше дала надежда. Сега заплашваше да ме махне от този път, стъпквайки надеждата, и аз мислех само как да се върна на него.
Затова продължих да дрънча с вериги, опитвайки да стигна до телефона, а тя ме гледаше студено и следеше часовника.
— Паролата — казах, когато най-накрая проумях какво се иска от мен. Тя искаше да я кажа на глас, за да може да я запише и нейните приятели да чуят. Не искаше да отключа телефона, а да й се подчиня. Да призная контрола й. Да издам всяка лична тайна. Паролата — повторих аз и след това й я казах. Бог да ми е на помощ, подчиних й се.
Тя се усмихна леко, като ледената кралица, което явно беше нейният начин да триумфира при отбелязване на тъчдаун. Пазачите ме отведоха, но преди вратата да се затвори, видях, че жената се навежда и набира паролата на клавиатурата.
Иска ми се да кажа, че бях предвидил подобна възможност и бях създал фалшива парола, която да отваря напълно чист дял на телефона ми, но никога не съм бил толкова параноиден/умен.
Вече сигурно се чудите какви тъмни тайни крия на телефона, флашките и мейла си. Та аз съм хлапе все пак.
Истината е, че имах да крия и много, и малко. От телефона и флашките може да разберете кои са приятелите ми, какво мисля за тях и какви сме ги вършили. Може да прочетете транскрипции на всички електронни спорове, които сме водили, и на всички помирявания.
Разбирате ли, аз не трия нищо. Че защо да го правя? Складът е евтин, а никога не знаеш кога ще поискаш да прегледаш пак тези неща. Особено глупостите. Сещате ли се за онова чувство, когато чакате сами метрото и се сещате за някой разгорещен спор и за горчивите неща, които сте казали? Е, обикновено не е така лошо, както си го спомняте. Възможността да се върнете и да го прегледате отново ви показва, че не сте толкова ужасна личност, за каквато се мислите. С Дарил се бяхме карали повече пъти, отколкото мога да си спомня.
Дори не става дума за това. Знам, че телефонът и флашките са защитени. Това е заради криптографията — кодирането на съобщения. Математиката зад тази криптография е добра и солидна, защото е същата като на банките и Агенцията за национална сигурност. Има само един вид криптиране, който се ползва от всички. Отворен и достъпен. Така си сигурен, че работи.
Има нещо истински освобождаващо в това да си имаш собствено ъгълче в живота, където никой не наднича. Това е като нудизма и срането. Всеки се мотае гол понякога. Всеки ходи в кенефа. Няма нищо срамно, нередно или странно. Но какво ще стане, ако всеки път, когато се налага да разтоварваш, трябва да го правиш гол в стъклена кабинка на Таймс Скуеър?
Дори да няма нищо странно и срамно в твоето тяло, а малцина от нас могат да се похвалят с това, трябва да си доста извратен, за да ти хареса. Повечето хора биха побягнали с писъци. Повечето хора биха стискали, докато не се пръснат.
Не става въпрос за нещо срамно, а за нещо лично. За това, че твоят живот си принадлежи на теб.
Те ми отнемаха това чувство късче по късче. Докато се връщах към килията, чувството за вина ме споходи отново. Нарушавал съм доста правила през живота си и винаги съм се измъквал. Може би това беше възмездието. Може би миналото ми търсеше справедливост. В крайна сметка нямаше да попадна в тази ситуация, ако не бях избягал от училище.
Получих обещания душ. След това ми позволиха и разходка на двора. Виждах парче от небето и въздухът носеше характерната миризма на залива, но нямах представа къде точно се намираме. Наоколо нямаше други затворници и скоро ми стана скучно да обикалям в кръг. Напъвах се да доловя нещо, което да ми подскаже какво е това място, но се чуваха само приглушени разговори и далечен шум от автомобили и кацащи самолети.