Върнаха ме в килията и ме нахраниха с половин пеперони пай от „Гоут Хил Пица“ на Потреро Хил.
Опаковката с познатия знак и телефон 415 ми напомни, че само преди ден бях свободен човек в свободна страна, а в момента съм затворник. Притеснявах се за Дарил и останалите. Може би те бяха по-отзивчиви и вече ги бяха пуснали. Може би бяха казали на родителите ми и те трескаво търсеха начин да ме освободят.
А може би не.
Килията беше пуста като душата ми. Гледах отсрещната стена и си представях, че е екран, който мога да хакна, за да отворя вратата. Мечтаех си за работния си плот и за всичките си проекти: старите кутии, които превръщах в озвучителна система. Хвърчилото с камерата за въздушно наблюдение и собственоръчно сглобения лаптоп.
Исках да се измъкна оттук. Исках да се прибера вкъщи и да си върна приятелите, родителите, училището и живота. Копнеех да се разхождам свободно където си искам, а не да обикалям из тясната клетка.
На другия ден взеха паролата за USB флашките. В тях имаше някои интересни дискусии, които бях смъкнал от нета, транскрипции на чатове, знания, с които хората ми бяха помагали, за да свърша някои неща. Разбира се, всичко това можеше да се намери в „Гугъл“, но този факт едва ли щеше да ми помогне.
След обяд отново ми позволиха да се разходя. Този път на двора имаше и други затворници. Четирима мъже и две жени от всякаква възраст и етнос. Явно доста хора правеха разни неща, за да заслужат „привилегиите“.
Бяха ми отпуснали половин час и пробвах да завържа разговор с най-нормално изглеждащия — чернокож младеж на моите години с къса афроприческа. Когато се представих и протегнах ръка, той стрелна поглед към камерите, монтирани в ъглите на двора, и продължи да се разхожда, без да промени изражението си.
Малко преди да ме повикат да се прибирам, вратата се отвори и на двора се появи Ванеса! Никога не съм бил по-щастлив да видя приятелско лице. Тя изглеждаше уморена и кисела, но не беше наранена. Щом ме зърна, извика името ми и затича към мен. Двамата се прегърнахме силно и аз осъзнах, че треперя. Усетих, че и тя трепери.
— Добре ли си? — попита Ван.
— Да — отговорих. — Казаха, че ще ме пуснат, ако им дам паролите си.
— Непрекъснато ми задават въпроси за теб и Дарил.
— Отговаряй им — отвърнах аз мигновено. — Каквото и да попитат, отговаряй, ако това ще ти помогне да се измъкнеш.
— Как са Дарил и Хулу?
— Не съм ги виждал.
По високоговорителя прогърмя глас, който ни нареждаше да спрем да говорим и да продължим разходката, но ние не му обърнахме внимание.
Вратите се отвориха с трясък и на двора нахлуха четирима надзиратели. Двама се насочиха към мен, а другите — към Ванеса. Събориха ме на земята и извиха главата ми, но чувах, че и с нея се случва същото. Поставиха ми пластмасови белезници и ме върнаха в килията.
Тази нощ нямаше вечеря. Нито закуска на следващата сутрин. Никой не ме отведе в стаята за разпит, за да измъкнат още тайни. Никой не ми свали белезниците. Раменете ми изтръпнаха, след това ме заболяха, после станаха безчувствени, а накрая пак пламнаха. По някое време напълно изгубих чувствителност в ръцете.
Трябваше да пикая, но не можех да откопча панталоните си. Наистина трябваше да пикая.
Напиках се.
Дойдоха за мен, когато урината беше изстинала и мръсните ми дънки бяха станали още по-лепкави. Поведоха ме по дългия коридор с вратите с баркодове, зад всяка от които имаше затворник като мен. Стигнахме до залата за разпити, която изглеждаше като място от друга планета, където всичко беше нормално и не смърдеше на урина. Бях толкова мръсен и засрамен, че чувството, че съм си заслужил наказанието, се завърна.
Късо подстриганата жена вече ме очакваше. Беше перфектна и дори си бе сложила лек грим. Можех да помириша шампоана й. Щом ме видя, сбърчи нос и аз потънах в земята от срам.
— Ти си бил голям мърляч. Може ли такава мръсотия?
Срам. Сведох поглед към масата. Не можех да вдигна очи. Исках да й кажа паролата за имейла и да приключваме.
— За какво си говорихте с твоята приятелка на двора?
Не издържах и се засмях.
— Казах й да отговаря на вашите въпроси. Да сътрудничи.