Выбрать главу

— Значи ти даваш заповедите?

Ушите ми забучаха.

— Стига де. Играем заедно игра, която се казва „Хараджуку Фън Меднес“. Аз съм капитан на отбора. Не сме терористи, а гимназисти. Казах й да бъде честна с вас, за да изчистим подозренията и да се махнем оттук.

Тя не отвърна нищо.

— Как е Дарил? — попитах.

— Кой?

— Дарил. Арестувахте ни заедно. Моят приятел. Някой го наръга в станцията на Пауъл Стрийт. Затова бяхме горе. Търсехме помощ.

— Сигурна съм, че е добре — отвърна тя.

Стомахът ми се сви и щях да повърна.

— Не знаете ли? Нима не сте го прибрали тук?

— Кой е тук не е твоя работа. Маркъс, вече видя какво става, като не сътрудничиш. Видя какво става, като не се подчиняваш на заповеди. Напоследък стана по-послушен и това те доближава до освобождаването. Ако искаш то да стане реалност, просто отговаряй на въпросите ми.

Не казах нищо.

— Явно схващаш, браво. Моля, паролата за имейла.

Бях готов за това. Дадох им всичко: адреса на сървъра, потребителско име, парола. Нямаше значение. Нямам писма на сървъра. Пазя ги на лаптопа си, който е програмиран да сваля и да трие писмата на всеки шейсет секунди. Нямаше да получат нищо от мейла ми, всичко беше прибрано на лаптопа вкъщи.

Върнаха ме в килията, но преди това ми махнаха белезниците и ми позволиха да се изкъпя. Получих оранжеви затворнически панталони. Бяха ми твърде големи и ми висяха като на мексиканските бандитчета от Мишън. Знаете ли откъде идва модата на увисналите гащи? От пандиза. Но, да ви кажа, въобще не е забавно, когато ги носиш не заради модните тенденции.

Взеха ми дънките и изкарах цял ден в килията. Стените бяха от цимент и арматурни железа, които бяха ръждясали от соления въздух и се виждаха под зелената боя. Взирах се в прозорчето. Родителите ми бяха някъде от другата страна.

Дойдоха за мен на следващия ден.

— Наблюдаваме пощата ти от вчера. Променихме паролата, за да не може домашният компютър да я покрива.

Ама, разбира се. Като се замисля, и аз бих сторил същото.

— Вече имаме достатъчно, за да те затворим за дълго, Маркъс. Притежанието на тези неща — тя махна към всичките ми джаджи, — информацията от телефона и флашките, както и несъмнените улики, които ще открием, ако претърсим дома ти, са достатъчни, за да лежиш, докато остарееш. Разбираш ли?

Не й се вързах и за секунда. Нямаше съдия, който да каже, че съм извършил някакво престъпление. Имаше свобода на словото и на технологичното човъркане. Това не бяха престъпления.

Но пък кой казваше, че тези хора ще ме изправят пред съдия.

— Знаем къде живееш и кои са приятелите ти. Знаем как действаш и мислиш.

Тогава се усетих. Щяха да ме пуснат. Стаята изведнъж ми се стори по-светла. Дишането ми се учести.

— Искаме да знаем само едно: как доставихте бомбите до моста?

Затаих дъх. Помещението отново помръкна.

— Какво?

— Имаше десет бомби по протежението на моста. Не са били в коли. Били са поставени предварително. Кой ги е поставил и как е успял?

— Какво? — повторих аз.

— Това е последният ти шанс, Маркъс. — Жената изглеждаше тъжна. — Справи се толкова добре досега. Кажи ни и можеш да си отидеш вкъщи. Ще си намериш адвокат, който да те защитава в съда. Сигурно има смекчаващи обстоятелства, с които да оправдаеш действията си. Кажи ни само това и ще те освободим.

— Не знам за какво говорите! — Плачех, но не ми пукаше. Продължих, подсмърчайки: — Нямам представа за какво говорите.

Тя поклати глава.

— Маркъс, моля те. Нека ти помогнем. Вече знаеш, че винаги получаваме това, което търсим.

Нещо прищрака в главата ми. Тези бяха откачени. Стегнах се, за да спра да плача.

— Госпожо, това е лудост. Вече проверихте нещата ми. Аз съм седемнайсетгодишен ученик, а не терорист! Не може да смятате…

— Маркъс, още ли не си проумял, че сме сериозни? — Тя поклати глава. — Имаш доста добри оценки. Мислех, че ще си по-умен. — Направи жест и надзирателите ме помъкнаха отново.

В килията измислих стотици малки речи. Французите го наричат „есприт д’ескалие“ — духът на стълбището. Това са мигновените реакции, които ви хрумват, след като сте напуснали помещението. В представите си се изправях и заявявах, че обичам свободата си, което ме правеше патриот, а нея — предател. Обвинявах я, че е превърнала държавата в концентрационен лагер. В представите си бях брилянтен и спокоен и я докарвах до сълзи.