— Значи ти даваш заповедите?
Ушите ми забучаха.
— Стига де. Играем заедно игра, която се казва „Хараджуку Фън Меднес“. Аз съм капитан на отбора. Не сме терористи, а гимназисти. Казах й да бъде честна с вас, за да изчистим подозренията и да се махнем оттук.
Тя не отвърна нищо.
— Как е Дарил? — попитах.
— Кой?
— Дарил. Арестувахте ни заедно. Моят приятел. Някой го наръга в станцията на Пауъл Стрийт. Затова бяхме горе. Търсехме помощ.
— Сигурна съм, че е добре — отвърна тя.
Стомахът ми се сви и щях да повърна.
— Не знаете ли? Нима не сте го прибрали тук?
— Кой е тук не е твоя работа. Маркъс, вече видя какво става, като не сътрудничиш. Видя какво става, като не се подчиняваш на заповеди. Напоследък стана по-послушен и това те доближава до освобождаването. Ако искаш то да стане реалност, просто отговаряй на въпросите ми.
Не казах нищо.
— Явно схващаш, браво. Моля, паролата за имейла.
Бях готов за това. Дадох им всичко: адреса на сървъра, потребителско име, парола. Нямаше значение. Нямам писма на сървъра. Пазя ги на лаптопа си, който е програмиран да сваля и да трие писмата на всеки шейсет секунди. Нямаше да получат нищо от мейла ми, всичко беше прибрано на лаптопа вкъщи.
Върнаха ме в килията, но преди това ми махнаха белезниците и ми позволиха да се изкъпя. Получих оранжеви затворнически панталони. Бяха ми твърде големи и ми висяха като на мексиканските бандитчета от Мишън. Знаете ли откъде идва модата на увисналите гащи? От пандиза. Но, да ви кажа, въобще не е забавно, когато ги носиш не заради модните тенденции.
Взеха ми дънките и изкарах цял ден в килията. Стените бяха от цимент и арматурни железа, които бяха ръждясали от соления въздух и се виждаха под зелената боя. Взирах се в прозорчето. Родителите ми бяха някъде от другата страна.
Дойдоха за мен на следващия ден.
— Наблюдаваме пощата ти от вчера. Променихме паролата, за да не може домашният компютър да я покрива.
Ама, разбира се. Като се замисля, и аз бих сторил същото.
— Вече имаме достатъчно, за да те затворим за дълго, Маркъс. Притежанието на тези неща — тя махна към всичките ми джаджи, — информацията от телефона и флашките, както и несъмнените улики, които ще открием, ако претърсим дома ти, са достатъчни, за да лежиш, докато остарееш. Разбираш ли?
Не й се вързах и за секунда. Нямаше съдия, който да каже, че съм извършил някакво престъпление. Имаше свобода на словото и на технологичното човъркане. Това не бяха престъпления.
Но пък кой казваше, че тези хора ще ме изправят пред съдия.
— Знаем къде живееш и кои са приятелите ти. Знаем как действаш и мислиш.
Тогава се усетих. Щяха да ме пуснат. Стаята изведнъж ми се стори по-светла. Дишането ми се учести.
— Искаме да знаем само едно: как доставихте бомбите до моста?
Затаих дъх. Помещението отново помръкна.
— Какво?
— Имаше десет бомби по протежението на моста. Не са били в коли. Били са поставени предварително. Кой ги е поставил и как е успял?
— Какво? — повторих аз.
— Това е последният ти шанс, Маркъс. — Жената изглеждаше тъжна. — Справи се толкова добре досега. Кажи ни и можеш да си отидеш вкъщи. Ще си намериш адвокат, който да те защитава в съда. Сигурно има смекчаващи обстоятелства, с които да оправдаеш действията си. Кажи ни само това и ще те освободим.
— Не знам за какво говорите! — Плачех, но не ми пукаше. Продължих, подсмърчайки: — Нямам представа за какво говорите.
Тя поклати глава.
— Маркъс, моля те. Нека ти помогнем. Вече знаеш, че винаги получаваме това, което търсим.
Нещо прищрака в главата ми. Тези бяха откачени. Стегнах се, за да спра да плача.
— Госпожо, това е лудост. Вече проверихте нещата ми. Аз съм седемнайсетгодишен ученик, а не терорист! Не може да смятате…
— Маркъс, още ли не си проумял, че сме сериозни? — Тя поклати глава. — Имаш доста добри оценки. Мислех, че ще си по-умен. — Направи жест и надзирателите ме помъкнаха отново.
В килията измислих стотици малки речи. Французите го наричат „есприт д’ескалие“ — духът на стълбището. Това са мигновените реакции, които ви хрумват, след като сте напуснали помещението. В представите си се изправях и заявявах, че обичам свободата си, което ме правеше патриот, а нея — предател. Обвинявах я, че е превърнала държавата в концентрационен лагер. В представите си бях брилянтен и спокоен и я докарвах до сълзи.