Но знаете ли какво? Нито една от тези красиви думи не ми хрумна, когато дойдоха за мен на следващия ден. Мислех само за свободата. За родителите си.
— Здрасти, Маркъс — каза жената. — Как се чувстваш?
Сведох поглед към масата. Там имаше спретната купчина документи и неизменната чаша от „Старбъкс“. Стори ми се някак успокояващо. Напомняше ми, че някъде отвън, отвъд стените, съществува истински свят.
— Засега приключихме с твоето разследване. — Тя замълча за момент. Може би това означаваше, че ще ме пуснат. А може би щяха да ме хвърлят в някоя дупка и да забравят, че съществувам.
— И? — попитах накрая.
— Искам да ти намекна отново колко сме сериозни. Страната ни понесе най-тежката атака на родна почва. Колко пъти трябва да се повтори 9/11, за да започнеш да сътрудничиш? Подробностите по разследването са секретни. Няма да се спрем пред нищо, докато не изправим извършителите пред правосъдието. Разбираш ли?
— Да — смотолевих аз.
— Днес ще те изпратим вкъщи, но вече си белязан. Не си свободен от подозрение. Пускаме те само защото приключихме с въпросите засега. Но вече принадлежиш на нас. Ще те наблюдаваме. Ще чакаме да направиш грешка. Знаеш, че ще те наблюдаваме внимателно, нали?
— Да — отново смотолевих аз.
— Добре. Няма да говориш за случилото се тук, никога. Това е въпрос на национална сигурност. Нали знаеш, че още има смъртна присъда за предателство по време на война?
— Да.
— Добро момче. Трябва да подпишеш няколко документа. — Тя избута купчината на масата към мен и един от надзирателите ми махна белезниците.
Запрелиствах страниците с насълзени очи. Не можех да ги разбера. Напънах се да вникна в правната терминология. Изглежда, подписвах декларация, че доброволно съм останал под арест и съм бил разпитван с мое съгласие.
— Какво ще стане, ако не ги подпиша? — попитах аз.
Тя дръпна документите и махна на пазачите, които ме изправиха на крака.
— Чакайте! — изпищях. — Моля ви! Ще подпиша! — Помъкнаха ме към вратата. Можех да мисля единствено за това как тя се затваря зад мен.
Не издържах. Заплаках. Молех се да подпиша документите. Бях толкова близо до свободата, а сега тя ми се изплъзваше. Бях готов на всичко. Чувал съм безброй пъти как някой казва „по-добре да умра, отколкото да направя еди-какво-си“. Самият аз съм го изричал. За първи път наистина разбирах какво означава. Бях готов да умра, но да не се връщам в килията.
Молех се, докато ме влачеха по коридора. Казах, че ще подпиша каквото искат.
Жената се провикна и пазачите спряха. Върнаха ме обратно. Сложиха ме да седна. Един от тях тикна химикалка в ръката ми.
Разбира се, че подписах, и подписах, и подписах.
Тениската и дънките ми бяха в килията. Изпрани и сгънати. Миришеха на препарат. Облякох се, измих си лицето, седнах на нара и се втренчих в отсрещната стена. Бяха ми отнели всичко. Първо интимността, после достойнството. Бях готов да подпиша всичко. Щях да призная, че съм убил Ейбрахам Линкълн, ако трябваше.
Исках да заплача, но сълзите ми бяха пресъхнали.
Пазачите се появиха отново. Единият носеше качулка, като тази, с която ме бяха прибрали преди дни, може би преди седмици.
Сложиха ми качулката и я затегнаха на врата ми. Отново не виждах нищо и ми беше трудно да дишам. Изправих се и тръгнах по коридора, по стълбите и навън. Минах по някаква рампа и се озовах на стоманената палуба на кораб. Оковаха ръцете ми за някакво перило. Клекнах на палубата и заслушах бученето на дизеловите двигатели.
Корабът потегли. През качулката проникна следа от морски въздух. Беше влажно и дрехите ми подгизнаха. Но все пак бях навън, въпреки торбата на главата. Бях навън, съвсем близо до свободата.
Свалиха ме от кораба на неравна земя. Изкачих три метални стъпала. Освободиха ръцете ми и махнаха качулката.
Отново бях в камиона. Късо подстриганата жена беше там и пак седеше зад бюрото си. Носеше чанта с цип, в която се намираха телефонът, портфейлът и останалите ми принадлежности. Тя ми ги подаде безмълвно.
Напъхах ги в джобовете си. Беше странно отново да разполагам с вещите си и да нося своите дрехи. Отвън чувах познатите звуци на родния град.
Един пазач ми подаде раницата. Жената отвори вратата и протегна ръка. Аз само я изгледах и тя се усмихна кисело. След това направи жест, сякаш си закопчава устата, и ми посочи вратата.