Навън беше ден, сив и дъждовен. Намирахме се в някаква алея, а по улицата фучаха коли и мотори. Бях замръзнал на първото стъпало и се взирах в свободата.
Коленете ми трепереха. Знаех, че си играят с мен. След миг стражите щяха да ме издърпат, ще ми сложат качулката и ще ме върнат в затвора, към безкрайните въпроси, на които нямах отговор. Едва се сдържах да не прехапя длан.
Насилих се и слязох едно стъпало. Още едно. Последното. Стъпих на мръсната алея. Счупени стъкла, спринцовки, чакъл. Направих една крачка. Още една. Стигнах края на алеята и се качих на тротоара.
Никой не ме сграбчи.
Бях свободен.
След това нечии силни ръце се увиха около мен. Почти изпищях.
5.
Беше Ван. Тя плачеше и ме прегръщаше толкова силно, че не можех да дишам. Въобще не ми пукаше. Прегърнах я и зарових лице в косите й.
— Добре си!
— Добре съм — потвърдих аз.
Тя ме пусна и веднага ме прегърна друг. Хулу!
— В безопасност си, брато — прошепна той и ме стисна по-здраво и от Ванеса.
Когато ме пусна, се огледах.
— Къде е Дарил?
Двамата размениха погледи.
— Може би още е в камиона — предположи Хулу. Обърнахме се към края на алеята. Камионът беше стандартен с осемнайсет колела и боядисан в бяло. Вече бяха прибрали сгъваемите стъпала. Задните светлини мигаха и машината се приближаваше към нас на заден ход.
— Чакайте! — разкрещях се аз. — Чакайте! Ами Дарил? — Камионът се приближи съвсем. — Какво става с Дарил?
Хулу и Ванеса ме сграбчиха за ръцете и ме издърпаха. Борех се с тях и продължавах да крещя. Камионът излезе от алеята на заден, направи маневра и потегли надолу по хълма. Щях да хукна след него, но Хулу и Ван не ми позволиха.
Седнах на тротоара, прегърнах коленете си и заплаках. Ревях с пълен глас, което не ми се беше случвало от малък. Не можех да спра. Не можех да спра да треперя.
Ванеса и Хулу ме изправиха и ме поведоха към пейката на близката автобусна спирка. Те също плачеха. Известно време седяхме прегърнати и плачехме за Дарил, когото не очаквахме да видим отново.
Бяхме на север от Чайнатаун. В този квартал имаше доста неонови стрип клубове, тук бе и легендарната книжарница „Сити Лайте“, където беше започнало битническото движение през петдесетте.
Познавах добре тази част на града. Любимият италиански ресторант на нашите е тук и често ходехме там за големи купи сладолед със захаросани плодове и еспресо.
Сега обаче беше различно. Тук вкусвах свободата за първи път от цяла вечност.
Събрахме пари и решихме да седнем на външна маса в един от италианските ресторанти. Красивата сервитьорка запали газовия нагревател, взе поръчките ни и влезе вътре. Усещането да давам нареждане, да контролирам съдбата си, беше невероятно.
— Колко време прекарахме там? — попитах аз.
— Шест дни — отговори Ванеса.
— Аз преброих пет — отвърна Хулу.
— Аз не ги броих.
— Какво ти направиха? — попита Ван. Не исках да говорим за това, но и двамата се бяха вторачили в мен. Щом започнах, нямаше спиране. Разказах им всичко, дори това, че се напиках, и те го приеха мълчаливо. Спрях, когато сервитьорката ни донесе безалкохолните, изчаках я да се отдалечи и продължих. Събитията ми изглеждаха все по-далечни. Когато приключих, не можех да преценя дали съм украсил истината, или съм го изкарал не чак толкова лошо. Спомените ми бяха като малки рибки, които трябваше да улавям, и от време на време някоя ми се изплъзваше.
Хулу поклати глава.
— Били са доста твърди с теб, пич. — Той ни разказа за своя престой. Бяха го разпитвали предимно за мен и той се придържал към простите факти от онзи ден и от нашето приятелство. Постоянно го карали да повтаря историята, но не бяха си играли с него психоигрички като с мен. Хранел се в обща столова заедно с други хора и дори им позволявали да гледат миналогодишните хитове на видео.
Историята на Банера беше почти същата. След разговора с мен на двора й дали оранжев гащеризон и я държали два дни в килията. Но поне я хранели редовно. Иначе било като при Хулу, едни и същи въпроси до безкрай.
— Наистина те мразеха — каза Хулу. — Бяха ти много наточени. Защо?
Не можех да си представя. После си спомних.
„Трябва да сътрудничиш, иначе ще съжаляваш много.“
— Защото не си отключих телефона първата вечер. Затова ме набелязаха. — Не беше за вярване, но нямаше друго обяснение. Ставаше дума за чиста злоба. Потръпнах при тази мисъл. Бяха ми причинили всичко това като наказание, задето им се бях опълчил.