— Не мога да направя това — каза Ванеса. — Как можа да си го помислиш след всичко, което ти сториха?
— Сториха го на мен, това е важното. Сега е между мен и тях. Ще им го върна, ще открия Дарил. Няма да ги оставя намира. Но замесим ли родителите си, всичко ще свърши. Никой няма да ни повярва и никой няма да го е грижа. А ако го направим по моя начин, хората ще се заинтересуват.
— Кой начин? — попита Хулу. — Какъв е планът?
— Не знам още — признах. — Дайте ми време поне до утре сутрин. — Знаех, че ако решим да пазим тайна за ден, ще мълчим завинаги. Родителите ни щяха да станат още по-скептични, ако внезапно споменем, че сме били в таен държавен затвор, а не в бежански лагер.
Ван и Хулу се спогледаха.
— Дайте ми шанс. Ще нагласим историята по пътя. Дайте ми един ден, само един.
Те кимнаха мрачно и тръгнахме надолу по хълма. Аз живея на Потреро Хил, Ванеса в Северен Мишън, а Хулу в Ное Вали — три съвсем различни квартала само на минути път един от друг.
Завихме по Маркет Стрийт и замръзнахме. На всеки ъгъл имаше барикада. Пресечките бяха оставени с по едно платно и навсякъде бяха паркирани големи бели камиони.
От камионите стърчаха стоманени стъпала и наоколо кипеше активност. Войници, полицаи и костюмирани цивилни непрекъснато влизаха и излизаха от камионите. Костюмарите имаха малки значки, които войниците сканираха. Безжични идентификационни значки. Докато минавахме покрай един камион, видях познатото лого: Служба за вътрешна сигурност. Един войник видя, че зяпам, и се намръщи.
Схванах посланието и продължих. На „Ван Нес“ се разделих с останалите. Прегърнахме се и обещахме да се чуем по-късно.
Изкачването по Потреро Хил има лесен и труден маршрут. Вторият те прекарва по някои от най-стръмните склонове в града, като онези от филмовите преследвания с прелитащи на фона на залеза коли. Винаги вървя по трудния маршрут. Минавам по улички с викториански къщи, наричани „шарените дами“ заради пъстрите си цветове и предните, пълни с цветя градинки. Котки те гледат от зелените плетове и няма бездомници.
Беше толкова тихо, че почти ми се прииска да поема по другия маршрут през Мишън, който е… изпълнен с глъчка. Там има пияници, припаднали наркомани, баби, които клюкарстват на пейките, гъзари с открити коли и надути до край уредби. Има хипари и емо арт студенти, класически пънкари и дядовци с ризи от времето на Кенеди. А също и травестити, улични банди и художници на графити.
Тръгнах по Гоут Хил и минах покрай пицарията, което ме подсети за затвора. Наложи се да седна на една пейка и да изчакам треперенето ми да отмине. В този момент забелязах безличен бял камион с метална стълбичка. Станах и тръгнах. Имах чувството, че ме наблюдават от всички посоки.
Изминах бързо останалата част от пътя. Не гледах към боядисаните къщи, плетовете и котките. Гледах в земята.
Колите на родителите ми бяха спрени на алеята, въпреки че беше още обед. Разбира се. Татко работи в Ист Бей, така че щеше да си е вкъщи, докато не оправят моста. А защо мама се беше прибрала.
Бяха си у дома заради мен.
Още преди да отключа, вратата се отвори широко и моите посивели и изморени родители се вторачиха в мен. Поседяхме така за момент, след това се втурнаха едновременно напред и ме издърпаха в къщата, като едва не ме събориха. И двамата говореха толкова бързо, че не разбирах почти нищо. Плачеха и ме прегръщаха и аз също плачех. Стояхме така в антрето, докато не се успокоихме, после се преместихме в кухнята.
Постъпих както винаги. Напълних си вода от филтъра и взех няколко бисквити от бисквитеното буренце, подарък от леля ми от Англия. Нормалността на тези действия помогна на сърцето ми да настигне мозъка и всички се настанихме около масата.
— Къде беше? — попитаха и двамата в унисон.
Бях мислил доста по пътя.
— Заседнах. В Оукланд. Бях там с няколко приятели заради един проект и ни поставиха под карантина.
— За пет дни?
— Аха. Беше наистина гадно. — Бях прочел за карантината във вестника и започнах да цитирам най-безсрамно. — Да. Всички, които са били под облака. Мислеха, че сме нападнати с биологично оръжие, и ни натикаха в контейнери на пристанището. Беше много топло и лепкаво. И нямаше много храна.
— Боже! — Татко сви юмруци на масата. Той преподава три пъти седмично в Бъркли, работи с дипломанти по библиотечната програма. През останалото време консултира клиенти в града и на Полуострова. Предимно такива, които се занимават с архиви. По професия е библиотекар, но през шейсетте е бил истински радикал и е тренирал борба в гимназията. Виждал съм го да се ядосва. Даже самият аз съм го ядосвал. Ако си изтърве нервите, става като Хълк. Веднъж хвърли цяла люлка от „Икеа“ през моравата на дядо ми, след като не можа да я сглоби и при петнайсетия опит.