Извадих дебитната си карта, но продавачът се намръщи.
— Без дебитни карти.
— Защо? — От години плащах с карта при турчина. В началото ме занасяше, че съм твърде малък да пия кафе, и отказваше да ми сервира през училищно време, защото смяташе, че бягам от час. Но през годините бяхме изградили нещо като грубовато приятелство.
Той поклати тъжно глава.
— Няма да разбереш. Върви на училище, хлапе.
Нямаше по-сигурен начин да разпали любопитството ми от това да каже, че няма да разбера. Настоях да ми обясни. Беше готов да ме изхвърли, но когато го попитах дали не съм достатъчно добър да пазарувам при него, се открехна.
— Заради сигурността е — каза той и огледа магазина, пълен с турски стоки. — Правителството. Вече наблюдават всичко. Пишеше във вестника. Патриотичен Акт 2. Конгресът го прие вчера. Сега следят кога ползваш картата си. Няма да им помагам да шпионират клиентите ми.
Ченето ми увисна, а той продължи:
— Мислиш, че не е голяма работа? Какъв е проблемът правителството да знае кога си купуваш кафе, нали? Това е начин да знаят къде си, къде си бил. Защо според теб се махнах от Турция. Лошо е правителството да шпионира народа. Дойдох тук преди двайсет години заради свободата. Няма да им помогна да ни я отнемат.
— Продажбите ще намалеят — изтърсих аз. Исках да му кажа, че е герой, и да му стисна ръката, но само това излезе. — Всички използват дебитни карти.
— Може би ще спрат да го правят. Може би клиентите ми идват тук, защото знаят, че обичам свободата. Мисля да поставя табела на прозореца. Може и другите магазини да го сторят. Чух, че Асоциацията за граждански права ще заведе дело.
— Вече ще пазарувам само при теб. — Бях искрен. Бръкнах в джоба си. — Само че нямам кеш.
Той сви устни и кимна.
— Много хора са така. Няма проблем. Дари парите на АГП.
За тези две минути с турчина разменихме повече приказки от когато и да било. Нямах представа, че споделяме едни и същи идеи. Мислех го само за кварталния си дилър на кофеин. Стиснах му ръката и когато излязох, имах чувството, че сме един отбор. Таен отбор.
Бях изтървал два дни, но не бях изпуснал занятия. Първия ден бяха затворили училището, докато се възстанови редът в града. Вторият пък бе определен за траур за загиналите. Вестниците публикуваха биографии на изчезналите и лични възпоминания. Мрежата беше пълна с хиляди некролози.
Беше неловко, защото се оказа, че съм един от тези хора. Появих се в училищния двор, без да зная това. Някой извика и около мен се струпа огромна тълпа. Хората ме тупаха по гърба и ми стискаха ръката. Няколко непознати момичета ме целунаха, при това не съвсем приятелски. Чувствах се като рок звезда.
Учителите ми бяха съвсем малко по-сдържани. Мис Галвес плака почти колкото майка ми и ме прегърна три пъти, преди да ме пусне да си седна. В класната стая имаше нещо ново. Камера. Мис Галвес видя, че я зяпам, и ми подаде пресниманото разрешително.
Образователният борд на район Сан Франциско беше свикал извънредна сесия през уикенда и бе гласувал единодушно да се поиска разрешение от всички родители за инсталиране на камери за видеонаблюдение във всяка стая и коридор. Законът казваше, че не могат да ни принудят да ходим в училище, пълно с камери, но не споменаваше нищо за „доброволно“ отказване от конституционните ни права. Според писмото Бордът смяташе, че ще получи одобрение от всички родители. А за тези, които откажат, щяха да въведат обучение в „незащитени“ стаи.
Защо им бяха камери в стаите? Заради терористите, разбира се. Защото, взривявайки моста, те ясно бяха показали, че идва ред на училищата. Или поне до такова заключение бе стигнал Бордът.
Прочетох писмото три пъти и вдигнах ръка.
— Да, Маркъс?
— Мис Галвес, по повод това писмо…
— Да, Маркъс.
— Нали целта на терористите е да ни изплашат? Затова се казва „тероризъм“, нали?
— Предполагам. — Останалите от класа се взираха в мен. Не бях най-добрият ученик, но много обичах сериозните дебати. Съучениците ми чакаха да чуят какво ще кажа.
— Не правим ли точно това, което терористите искат от нас? Не печелят ли, ако се изплашим и сложим камери навсякъде?
Останалите зашумяха нервно. Някой вдигна ръка. Беше Чарлз. Мис Галвес го посочи.