Стартирах IMParanoid, тайната комуникационна програма, която използвах, когато исках да говоря по време на час. Дарил вече беше влязъл в нея.
— Играта започна! Пич, задава се нещо голямо в „Хараджуку фън Меднес“. Участваш ли?
— Няма. Начин. Човече, ако ме спипат да бягам за трети път, ще ме изключат. Ще отидем след даскало.
— Трябва да обядваме, а след това имаме занималия, нали? Това са два часа. Може да проверим следата и да се върнем, преди да усетят, че ни няма. Аз ще събера отбора.
„Хараджуку Фън Меднес“ е възможно най-яката игра. Знам, че вече го казах, но трябва да повторя. Тя е АРИ, или Игра в Алтернативна Реалност. Според историята група японски тийнейджъри откриват чудотворен диамант в храма на Хараджуку, мястото, където японските хлапета измислиха всяка важна субкултура през последните години. Те са преследвани от зли монаси, Якудза, извънземни, данъчни, родители и побъркан изкуствен интелект. Изпращат на играчите кодирани съобщения, които трябва да се разшифроват, за да се намерят следващите указания и кодове.
Представете си най-готиния следобед с размотаване из целия град, търсейки забутани магазинчета и всякакви шемети. Прибавете издирване на съкровище, което изисква сериозно проучване на стари филми и песни, и на тийнкултурата на целия свят. Отгоре на всичко това е състезание и четворката победител ще прекара десет дни в Токио. Ще може да се помотаеш в Акихабара, на моста „Хараджуку“ и да помъкнеш колкото си искаш сувенири на Астро Бой. Макар че в Япония го наричат „Атом Бой“.
Това е „Хараджуку Фън Меднес“ и след като решите два-три пъзела, няма отърване от крастата.
— Не мога, човече. Не. Не ме врънкай.
— Трябваш ми, Ди. Ти си най-добрият. Кълна се, че ще ни измъкна, без да усетят. Знаеш, че мога, нали?
— Знам.
— Значи си навит?
— Не, по дяволите.
— Стига, Дарил. Нима на смъртния си одър ще съжаляваш, че не си висял повече в училище?
— Определено няма да съжалявам, че не съм играл повече АРИ.
— Но със сигурност ще съжаляваш, че не си прекарал повече време с Ванеса Пак, нали?
Ван е част от моя отбор. Тя учи в частно девическо училище в Ист Бей, но знаех, че ще избяга, за да минем новата мисия. Дарил си пада по нея от години. Още преди пубертетът да я окичи с някои щедри дарове. Той е влюбен в ума й. Наистина тъжна работа.
— Да го духаш.
— Идваш ли?
Той ме погледна и поклати глава. След това кимна. Намигнах му и се заех да издиря останалите от отбора.
Невинаги съм харесвал АРИ. Всъщност имам мрачна тайна. Едно време се занимавах с ЛАРП — Лайв Екшън Роул Плей, или ролева игра на живо. Представлява точно това: търчиш, облечен с костюм, говориш с акцент и се представяш за таен агент, вампир или рицар. Нещо като „Плени знамето“ с малко театрална самодейност. Най-добрите игри ставаха по време на скаутските лагери в Сонома или долу на полуострова. Тези тридневни мероприятия включваха дълги походи, епични битки с пластмасови мечове и хвърляне на магии чрез кесийки с боб и крещене: „Файърбол!“. Отлично забавление, макар да звучи глуповато. По-малко малоумно е, отколкото да стоиш над масата с миниатюрните фигурки и да обсъждаш какво ще направи твоят елф, и физически по-активно от това да изпаднеш в кома пред компа, цъкайки някоя от масив мултиплейър игрите вкъщи.
Това, което ме вкара в беля, бяха миниигрите в хотелите. Когато в града имаше научнофантастична конвенция, някой убеждаваше организаторите да ни позволят шестчасова сесия, която влизаше в наема на хотела. Ентусиазираните хлапета в костюми придаваха колорит на събитието, а ние пък се забавлявахме сред хора, които бяха по-откачени дори от нас.
Проблемът на хотелите е, че в тях има не само играчи. Има нормални хора, които не четат фантастика и идват от щати, които започват и завършват с гласни. На почивка.
И някои от тях не разбират естеството на играта.
Но по-добре да спрем дотук, ОК?
Часът щеше да свърши след десетина минути и нямах много време за подготовка. Първо трябваше да се справя с камерите. Както ви казах, тези за разпознаване на лице бяха обявени за противоконституционни. Доколкото знам, съдът не беше обявил разпознаващите походката за по-легални, но докато не се произнесеше по въпроса, трябваше да ги търпим.