В раницата ми нямаше дискове. Лаптопът беше чист. Разбира се, ако погледнеха по-сериозно ексбокса вкъщи, играта свършваше. Образно казано.
Спрях на място. Бях направил каквото мога, за да се прикрия. Време беше да посрещна съдбата си. Влязох в най-близкото заведение за бурито и си поръчах едно с карнитас — кълцано свинско — и екстра салца. Поне да ме приберат с пълен стомах. Взех си и голяма чаша хорчата. Това е студена оризова напитка, като течен полусладък оризов пудинг. (По-добро е, отколкото звучи.)
Седнах да хапна и ме обзе пълно спокойствие. Или щях да ида в затвора за „престъпленията“ си, или не. Откакто ме бяха пуснали, свободата ми беше временна. Моята държава вече не ми беше приятел. Бяхме на различни страни и аз знаех, че няма как да спечеля.
Двамата мъже влязоха в ресторантчето точно когато привършвах буритото и щях да си поръчам чурос — пържени бухти с канела — за десерт. Явно им беше писнало да ме чакат отвън.
Застанаха зад мен на тезгяха и ме приклещиха. Платих на симпатичната бабка и отхапах няколко пъти от чурото, преди да се обърна. Исках да изям поне част от десерта си. Може би щеше да ми е последният за много дълго време.
След това се обърнах. Двамата бяха толкова близо, че виждах бенката на бузата на единия и малкия сопол в носа на другия.
— Извинете — казах аз и опитах да ги избутам. Единият се мръдна, за да ми препречи пътя.
— Господине, бихте ли дошли с нас? — И направи жест към вратата.
— Съжалявам, още се храня. — Пак опитах да се измъкна. Този път онзи сложи ръка на гърдите ми. Дишаше учестено през носа и сополът му трептеше. Сигурно и аз дишах така, но не можех да преценя заради лудото биене на сърцето ми.
Другият отметна предницата на якето си и показа значка на полицейското управление на Сан Франциско.
— Полиция. Моля, последвайте ни.
— Само да си взема нещата.
— Ние ще се погрижим за това. — Този със сопола пристъпи до мен и сложи крак до моя. Това е прийом от бойните изкуства. Позволява ти да усетиш кога противникът премества тежестта си и е готов за движение.
Аз не мислех да бягам. Знаех, че не мога да избягам от съдбата си.
7.
Изведоха ме навън, зад ъгъла чакаше цивилна полицейска кола. Не че някой в квартала нямаше да я познае. Само ченгетата караха „Краун Виктория“, след като горивото бе станало по седем кинта галона. И само ченгета можеха да спрат на две места на „Ван Нес“, без колата им да бъде вдигната от множеството обикалящи паяци, които бяха готови да приложат неразбираемите правила за паркиране на Сан Франциско и да ти приберат парите.
Сопола си издуха носа. Седях до него на задната седалка. Партньорът му беше отпред и пишеше на античен лаптоп, който принадлежеше сякаш на Фред Флинтстоун.
Сопола огледа внимателно личната ми карта.
— Искаме само да ви зададем няколко рутинни въпроса.
— Може ли да видя значките ви? — Тези очевидно бяха полицаи, но нямаше да навреди да покажа, че си знам правата.
Сопола размаха набързо своята, но Бенката ми позволи да огледам добре неговата. Запомних номера на отдела, както и личния му номер. Беше лесен: 1337. Така хакерите изписват „лийт“ или „елит“.
— Може ли пак да погледнем личната ти карта? — Двамата бяха много учтиви и не ме заплашваха като типовете от СВС.
— Арестуван ли съм?
— Задържан си временно с оглед на твоята и обществената безопасност — каза Сопола.
Дадох му шофьорската си книжка, той я подаде на Бенката, който я въведе бавно в компютъра. Видях, че направи грешка, и щях да го поправя, но си замълчах.
— Искаш ли да, ми кажеш нещо, Маркъс? Или те наричат Марк?
— Маркъс става. — Сопола изглеждаше свестен тип. Като изключим цялата част с отвличането, разбира се.
— Маркъс, искаш ли да ми кажеш нещо?
— Какво? Арестуван ли съм?
— В момента не си арестуван. Искаш ли да бъдеш?
— Не.
— Добре. Наблюдаваме те, откакто слезе от влака. Според картата си посетил множество странни места в странни часове.
Почувствах облекчение. Въобще не ставаше дума за Екснет. Явно наблюдаваха пътуванията ми и се чудеха защо са толкова странни напоследък. Пълна простотия.
— Значи следите всеки със странен маршрут, който излезе от гарата? Сигурно сте много заети.