— Не всеки, Маркъс. Уведомяват ни, когато се появи необичаен профил, и ние решаваме дали да разследваме. В твоя случай се появихме, защото искаме да знаем защо умно хлапе като теб има толкова странен профил на пътуванията.
След като вече знаех, че няма да ида в затвора, започнах да се ядосвам. Тези типове не биваше да ме шпионират. За Бога, не беше работа на влаковата система да им помага. Защо картата доносничеше, че съм имал нестандартен маршрутен профил?
— Мисля, че бих искал да ме арестувате — казах аз.
Сопола се облегна назад и повдигна вежди.
— Наистина ли? По какво обвинение?
— Нима ползването на нестандартен маршрут в обществения транспорт не е престъпление?
Бенката затвори очи и ги потърка с пръсти.
Сопола въздъхна.
— Виж, Маркъс, ние сме на твоя страна. Използваме тази система да залавяме лошите. Да залавяме терористи и наркодилъри. Може би ти си наркодилър. Влакът е добра възможност да обикаляш из града. Анонимно.
— Какво лошо има в анонимността? Била е достатъчно добра за Томас Джеферсън. В крайна сметка арестуван ли съм?
— Да го заведем у тях — каза Бенката. — Ще поговорим с родителите му.
— Чудесна идея. Сигурен съм, че нашите тръпнат от желание да разберат как се харчат парите от данъците им…
Прекалих. Сопола беше натиснал дръжката на вратата, но сега се извъртя към мен, намръщен като Хълк.
— Защо не млъкнеш, докато още имаш възможност? След случилото се през последните седмици няма да ти стане нищо, ако ни сътрудничиш. Може би трябва да те арестуваме. Да поседиш ден-два в затвора, докато адвокатът ти те измъкне. Много неща може да се случат за това време. Много неща. Какво ще кажеш?
Не казах нищо. Вече не бях ядосан, а изплашен.
— Съжалявам — измънках, въпреки че се мразех за това.
Сопола се премести отпред, а Бенката подкара колата към Потреро Хил. Бяха видели адреса от личната ми карта.
Мама отвори, но не махна верижката от вратата. Надникна през процепа и ме видя.
— Маркъс, кои са тези хора?
— Полиция — каза Сопола. Показа значката си, като остави майка ми да я огледа добре. — Може ли да влезем?
Мама затвори вратата, за да махне верижката, и ни пусна. Те ме въведоха вътре, а тя ги изгледа мрачно.
— За какво става въпрос?
Сопола ме посочи.
— Искахме да зададем на сина ви няколко рутинни въпроса за неговия маршрут, но той отказа да отговаря. Решихме, че е най-добре да го доведем тук.
— Арестуван ли е? — Мама заговори със силен акцент. Добрата стара мама.
— Госпожо, вие гражданин на Съединените щати ли сте? — попита Бенката.
Тя го изгледа с поглед, който можеше да остърже боя.
— Стествено, готин — каза тя с южняшки акцент. — И мен ли ш’арестувате?
Ченгетата се спогледаха. Бенката пое инициативата.
— Изглежда, не започнахме добре. Засякохме, че синът ви има нестандартен профил за използване на обществения транспорт, като част от новата проактивна полицейска програма. Когато видим хора с необичайни пътувания или подозрителен профил, ги разследваме допълнително.
— Чакайте — прекъсна го мама. — Откъде знаете как синът ми използва градския транспорт?
— От транзитната карта. Тя записва пътуванията.
— Разбирам. — Мама скръсти ръце. Това винаги е лош знак. Беше достатъчно лошо, че не им предложи чай. В нейната родина това е еквивалентно да си викат през процепа за пощата. Но щом скръсти ръце, положението ставаше още по-лошо. В този момент исках да й купя голям букет.
— Маркъс отказа да ни обясни защо е извършил тези пътувалия.
— Искате да кажете, че синът ми е терорист заради начина, по който се вози на автобуса?
— С този метод не ловим само терористи — каза Вейката. — Наркодилъри, улични банди. Дори крадци, които са достатъчно умни да удрят различни квартали всеки път.
— Мислите, че синът ми е наркодилър?
— Не казваме това… — отвърна Вейката. Мама плесна с ръце и го прекъсна.
— Маркъс, моля те, дай си раницата.
Направих го.
Мама се обърна с гръб към нас и погледна вътре.
— Господа, мога да потвърдя, че вътре няма наркотици, експлозиви и крадени вещи. Мисля, че приключихме. Преди да си тръгнете, бих искала номерата на значките ви.
Сопола я изгледа криво.