Системата има множество приложения. Можеш да накараш компютъра да брои линиите на снимките, за да ти каже дали това е „кучешка“ или „котешка“ хистограма. Може да открива порно, банкови измами и други работи. Полезно нещо.
И лоша новина за Екснет. Да речем, че следиш целия трафик, както прави СВС. Не можеш да определиш кой изпраща Екснет пакети, защото информацията им е кодирана.
Но можеш да откриеш кой изпраща голямо количество кодиран трафик. При нормален потребител една сесия обикновено е 95% чист текст и 5% криптиран. Ако някой изпраща 95% кодиран текст, може да изпратиш компютърните еквиваленти на Сопола и Бенката да го питат дали е терорист или наркодилър.
Това се случва постоянно в Китай. Някой умен дисидент решава да заобиколи Великия китайски файъруол, който цензурира връзката на цялата страна, като използва криптирана връзка с компютър в чужбина. Партията не може да разбере какво точно сърфира. Може да е порно или указания за направа на бомба, мръсни писма от гаджето от Филипините, политически материали или глупости за сциентологията. Няма нужда да знаят. Достатъчно е да видят, че човекът има много повече кодиран трафик от съседите си. Тогава го пращат в трудов лагер, за да покажат какво се случва с големите умници.
Засега бях готов да се обзаложа, че Екснет е извън радара на СВС, но нямаше завинаги да е така. А след тази вечер се чувствах съвсем като китайски дисидент. Бях изложил на опасност всички хора, които бях въвлякъл в Екснет. Законът не се интересуваше дали вършиш нещо лошо. Щяха да те сложат под микроскопа само защото си статистическа аномалия. А вече не можех да спра Екснет. Той живееше собствен живот.
Налагаше се да оправя нещата по друг начин.
Трябваше да говоря с Хулу. Той работеше за интернет доставчик на име „Пигсплийн Нет“. Бяха го наели още на дванайсет години и разбираше от мрежата повече от мен. Щеше да знае как да спаси задниците ни от пандиза.
За щастие с Ван и Хулу имахме среща на следващата вечер в любимото ни кафене в Мишън. Официално това се водеше седмична среща на отбора, но след като играта бе спряна и Дарил го нямаше, предимно ревяхме и се питахме дали сме добре и дали наистина всичко това се е случило. Щеше да е хубаво да има за какво друго да говорим.
— Ти съвсем се побърка — каза Ванеса. — Наистина ли си откачил тотално и безвъзвратно?
Беше още с ученическата униформа, защото трябваше да се прибира по по-дълъг път през моста „Сан Матео“, използвайки училищен автобус. Мразеше да се мотае на обществени места с униформа, защото приличаше на Сейлър Мун7 — плисирана поличка и чорапи до коленете. Беше в лошо настроение, защото кафенето бе пълно със студенти, които се подсмихнаха при нейната поява.
— Какво да направя, Ван? — И аз започвах да се дразня. Училището беше непоносимо без играта и Дарил. Цял ден се утешавах, че ще видя остатъка от отбора, а сега се карахме.
— Искам да спреш да се излагаш на риск, Мики. — Космите по тила ми настръхнаха. Обикновено на тези срещи си говорихме на никове, но след като псевдонимът ми беше свързан с Екснет, вече се плашех да го чувам на обществено място.
— Не ме наричай така на обществени места — просъсках аз.
Ван поклати глава.
— Точно за това говоря. Може да влезеш в затвора, Маркъс. И не само ти. След това, което стана с Дарил…
— Правя го заради Дарил! — Няколко души се обърнаха към нас и понижих глас. — Правя го, защото алтернативата е да им позволя да се измъкнат.
— Мислиш, че можеш да ги спреш? Откачил си. Те са правителството.
— Страната си е наша. Имаме право на това.
Ван сякаш щеше да заплаче. Пое си дълбоко дъх и стана.
— Съжалявам, не мога да го направя. Не мога. Все едно гледам катастрофа на каданс. Ти ще се самоунищожиш, а аз те обичам твърде много, за да гледам как това става.
Тя ме прегърна и ме целуна по бузата и в ъгълчето на устата.
— Пази се, Маркъс. — Кожата ми гореше от докосването на устните й. Тя целуна и Хулу, но само по бузата, и си тръгна.
С Хулу се спогледахме.
— Мамка му! — изпъшках и закрих лице с длани.
Хулу ме потупа по гърба и ми поръча ново лате.
— Всичко ще е наред.
— Човек би решил, че точно Ван ще разбере. — Родителите й бяха бежанци от Северна Корея. Бяха живели под луда диктатура, преди да избягат в Америка, за да осигурят на дъщеря си по-добро бъдеще.