— Кой сте вие?
— Аз съм от „Сидни Морнинг Хералд“.
— Аз съм на седемнайсет години. Дори не съм отличник. Въпреки това открих как да направя неподслушваем интернет. Открих как да заглушавам следящите им устройства. Мога да превърна невинни хора в заподозрени и обратно. Мога да вкарам метал на самолет и да променя списъка с пътниците. Открих тези неща с ровене в мрежата и с мислене.
Щом аз мога да го направя, и терористите могат. Казват, че ни отнемат свободата, за да бъдем в безопасност. Вие в безопасност ли се чувствате?
— В Австралия ли? Ами да.
Пиратите се засмяха.
Още журналистически въпроси. Някои бяха добронамерени, други враждебни. Когато се уморих, дадох клавиатурата на Анджи и тя пое ролята на Мики. И без това не се идентифицирах напълно с него. Мики говореше с чуждестранни журналисти и вдъхновяваше движения. Маркъс беше наказан от училище, караше се с баща си и се чудеше дали е достатъчно добър за страхотното си гадже.
Към единайсет реших, че е достатъчно. Родителите ми очакваха да се прибера. Излязох от играта и с Анджи се излегнахме за момент. Хванах дланта й и тя ме стисна силно. Прегърнахме се.
Целуна ме по врата и промърмори нещо.
— Какво?
— Казах, че те обичам. Искаш да ти пратя телеграма ли?
— Еха!
— Толкова ли си изненадан?
— Не. Просто… Щях аз да ти го кажа.
— Разбира се. — Тя ме ухапа по носа.
— Само че не съм го казвал никога. Затова изчаквах случай.
— И все още не си го казал. Не мисли, че няма да забележа. Ние, момичетата, разбираме от тези неща.
— Обичам те, Анджи Карвели.
— И аз те обичам, Маркъс Ялоу.
Целунахме се и пак задишахме тежко. В този момент майка й почука на вратата.
— Анджела, не мислиш ли, че е време приятелят ти да си тръгва?
— Да, мамо. — Тя направи жест като замахване с брадва и докато си обувах обувките, измърмори: — Тази Анджела беше толкова добро момиче, кой би помислил, че през цялото време е помагала на майка си да точи брадвата в задния двор.
Засмях се и казах:
— При теб е по-добре. Няма начин нашите да ни оставят в спалнята ми до единайсет.
— Единайсет и четирийсет и пет — каза тя, гледайки часовника.
— Мамка му! — извиках и се наведох да си завържа обувките.
— Тръгвай, бягай и живей на свобода! Оглеждай се внимателно, като пресичаш! Пиши, ако намериш работа! Дори не спирай за прегръдка! Ако си още тук, докато преброя до десет, ще си имаш неприятности, господинчо. Едно. Две. Три.
Скочих на леглото и я разцелувах, докато спря да брои. Доволен от победата, се понесох по стълбите, стискайки ексбокса под мишница.
Майка й беше долу. Бяхме се виждали само два пъти. Изглеждаше като по-висока и по-възрастна версия на Анджи, само че с лещи вместо с очила. Анджи каза, че баща й е ниският в семейството. Явно майка й ме беше определила като благонадежден и й бях благодарен за това.
— Лека нощ, мисис Карвели.
— Лека нощ, мистър Ялоу. — Това беше един от малките ни ритуали, след като я бях нарекъл така при първата ни среща.
Спрях неловко до вратата.
— Да? — попита тя.
— Ами — запънах се аз. — Благодаря, че ми позволихте да дойда.
— Винаги си добре дошъл, младежо.
— И ви благодаря за Анджи. — Знаех, че звучи глупаво, но тя се усмихна и ме прегърна.
— Няма защо.
Докато пътувах с автобуса, си мислех за пресконференцията, за голото тяло на Анджи, за тежкото й дишане и за усмивката на майка й, когато ме изпрати.
Мама ме чакаше. Попита ме за филма и аз й отговорих съгласно ревюто, което бях прочел предварително.
Преди да заспя, отново се замислих за пресконференцията. Бях наистина горд. Беше много готино. Всички тези надути журналисти се бяха появили в играта, за да чуят мен и останалите, които споделяха идеалите ми. Заспах с усмивка.
Трябваше да се досетя.
И това бяха „добрите“ заглавия. Всички ми изпращаха статии, но не исках да ги гледам.
Някак се бях провалил. От пресконференцията пресата беше заключила, че сме терористи или се правим на такива. Най-лоша беше репортерката от „Фокс“, която все пак се бе появила и говореше за нашето предателство в предаването си: