— Но защо…
В тази дума се съдържаше всяко престъпление, което бях извършил, всеки момент, в който ми липсваше смелост да кажа на света защо се боря и какво точно е инспирирало Екснет.
Поех си дъх.
— Казаха, че ако проговоря, ще ида в затвора. Не за няколко дни. Завинаги. Бях… изплашен.
Мама седна до мен и дълго време не каза нищо.
— Ами бащата на Дарил?
Все едно заби кука за плетене в гърдите ми. Бащата на Дарил. Сигурно мислеше, че синът му е мъртъв.
И защо не? Ако СВС те държат незаконно три месеца, едва ли ще те пуснат някога.
Но Зеб се беше измъкнал. Може би и Дарил щеше да успее. Може би аз и Екснет можехме да му помогнем.
— Не му казах — признах.
Сега и мама се разплака, а тя не плаче лесно. Това е част от британското й наследство.
— Ще му кажеш — настоя тя. — Ще го направиш.
— Добре.
— Но първо трябва да кажем на баща ти.
Татко вече не се прибираше в определено време. Покрай консултирането на клиенти, които сега имаха много работа, заради нуждата на СВС от анализатори, и дългите пътувания до Бъркли, той се прибираше между шест часа и полунощ.
Тази вечер мама му звънна и му каза да се прибере веднага. Той отвърна нещо, но тя повтори: „Веднага.“
Очаквахме го в дневната, а бележката лежеше на масичката между нас.
Втория път беше по-лесно. Тайните излизаха леко. Не разкрасявах, нито криех нещо. Просто си казах всичко.
Не осъзнавах смисъла на този израз, преди да го направя. Пазенето на тайната ме беше омърсило, беше опетнило духа ми. Караше ме да се страхувам и да се срамувам. Беше ме направило такъв, какъвто ме нарече Анджи.
Татко стоеше вдървен през цялото време, а лицето му сякаш беше издялано от камък. Когато му подадох бележката, той я прочете два пъти и я остави внимателно на масата.
Поклати глава, стана и тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита мама разтревожено.
— Трябва да се разходя — успя да просъска той.
С мама се спогледахме и го зачакахме да се върне. Опитах да си представя какво му минава през главата. Беше се променил след бомбите и знаех, че е защото ме е смятал за мъртъв. Беше повярвал, че терористите са убили сина му, и това го беше докарало почти до лудост, до такова състояние, че бе оставил СВС да го контролира като добра овчица.
Сега знаеше, че СВС са ме отвлекли и че държат децата на Сан Франциско като заложници в Гитмо в Залива. Като се замисля, беше си очевидно. Разбира се, че са ни държали на Трежър Айланд. Кое друго място е на десет минути с кораб от града?
Когато се върна, баща ми изглеждаше по-гневен от всякога.
— Трябваше да ми кажеш! — изръмжа той.
Мама застана между нас.
— Обвиняваш грешния човек. Не Маркъс отвлича и заплашва.
Баща ми поклати глава.
— Не обвинявам Маркъс. Знам кого точно да виня. Себе си. Себе си и тъпата СВС. Обличайте се.
— Къде отиваме?
— При бащата на Дарил. А след това при Барбара Стратфорд.
Бях чувал името на Барбара Стратфорд, но не можех да се сетя къде. Реших, че е приятелка на нашите.
Междувременно отивахме към къщата на Дарил. Никога не съм се чувствал комфортно близо до баща му. Той е бил радист във флота и поддържаше в домакинството си военна дисциплина. Беше научил Дарил на морзовия код, което смятах за готино. Това бе една от причините да вярвам в писмото на Зеб. Но бащата на Дарил имаше странни изисквания, например оправянето на леглата по устав. Тези неща често подлудяваха приятеля ми.
Майка му също не бе издържала дълго и се върна в Минесота, когато Дарил стана на десет. Той често прекарваше ваканциите и празниците там.
Седях отзад в колата и гледах как татко шофира. Мускулите на врата му пулсираха, защото стискаше зъби.
Мама го държеше за ръката, но мен нямаше кой да успокои. Искаше ми се да звънна на Анджи. Или на Хулу. На Ван. Може би щях да го направя след това.
— Сигурно вече е погребал сина си мислено — каза татко, докато се провирахме по завоите към Туин Пийкс. Беше паднала обичайната мъгла и фаровете се отразяваха в нея. При всеки завой виждах мигащите светлинни на долината.
— Тази ли е?
Не бях ходил отдавна у Дарил, но бях изкарал достатъчно време там, за да позная веднага къщата.
— Аха. Тази е.
Тримата излязохме от колата и се спогледахме кой ще натисне звънеца. За моя изненада, го направих аз.