Изчакахме мълчаливо минута. Звъннах отново. Колата на бащата на Дарил беше паркирана отпред, а в дневната светеше. Тъкмо щях да позвъня трети път, когато вратата се отвори.
— Маркъс? — Бащата на Дарил нямаше нищо общо с човека, когото помнех. Небръснат, по халат, бос и с кървясал поглед. Беше напълнял и имаше втора брадичка под стегнатата военна челюст. Рядката му коса беше разрошена.
— Мистър Гловър. — Родителите ми застанаха зад мен.
— Здравей, Рон — поздрави майка ми.
— Рон — кимна баща ми.
— И вие ли сте дошли? Какво става?
— Може ли да влезем?
Дневната му ми напомни за репортажите, в които показваха къщи, където са намерени изоставени от месеци деца. Кутии от замразена храна, празни кутии от бира и сок, мухлясали купи със зърнени закуски и купчини списания. Миришеше на котешка пикня, а боклукът хрущеше под краката ни. Дори без котешката пикня стаята миришеше на тоалетна на автогара.
Диванът беше застлан с мръсни чаршафи и възглавници, на които беше спано доста време.
Всички застинахме за момент, неудобството взе връх над другите емоции. Бащата на Дарил явно се беше предал.
Той махна бавно чаршафите от канапето и отнесе подносите с храна от два стола в кухнята. Ако се съди по звука, май ги хвърли на пода.
Седнахме и зачакахме да се върне.
— Съжалявам — каза той отнесено. — Не мога да ви предложа кафе. Утре ще ми доставят провизии и явно всичко е свършило.
— Рон — започна баща ми. — Чуй ни. Трябва да ти кажем нещо и няма да ти е лесно.
Той стоеше като статуя, докато му разказвах всичко. Погледна бележката, прочете я, сякаш без да разбира, после я прочете пак. След това ми я подаде.
Трепереше.
— Той…
— Дарил е жив — казах аз. — Жив е и е затворен на Трежър Айланд.
Рон захапа юмрук и изстена.
— Имаме една приятелка — каза баща ми. — Тя пише за „Бей Гардиън“. Разследващ репортер е.
Сетих се откъде съм чувал името й. Седмичният „Гардиън“ често губеше репортерите си заради ежедневниците и интернет, но Барбара Стратфорд работеше там от години. Имах смътен спомен, че е идвала на вечеря, когато бях малък.
— Отиваме при нея — допълни майка ми. — Очаква ни. Ще дойдеш ли с нас, Рон. Ще разкажеш ли историята на Дарил?
Той захлупи лице с шепи и задиша тежко. Татко опита да сложи ръка на рамото му, но той го отблъсна.
— Трябва да се измия. Дайте ми минута.
Когато се появи, беше променен. Беше се обръснал и бе сресал косата си. Носеше военна униформа с почетни знаци на гърдите. Спря на стълбите и махна с ръка.
— В момента нямам много чисти дрехи. А и това ми се струва подходящо, ако тя реши да направи снимки.
С татко седнаха отпред и аз се озовах зад мистър Гловър. Миризмата на бира сякаш излизаше от порите му.
Стигнахме до къщата на Барбара Стратфорд към полунощ. Тя беше извън града, в Маунтин Вю, и пътувахме дотам, без да кажем дума. Профучавахме покрай високотехнологичните сгради, издигащи се до магистралата.
Маунтин Вю е различен район от този, в който живея. Прилича повече на американските предградия от филмите. Множество алеи с дървета и идентични къщи. Градчета, където няма бездомници, бутащи колички по тротоарите. Даже няма тротоари!
Мама бе позвънила на Барбара Стратфорд, докато чакахме мистър Гловър. Журналистката спеше, но мама беше толкова развълнувана, че преодоля обичайното си британско приличие и я събуди. Настояваше, да се видим лично.
Като видях къде живее, се сетих за сериала „Брейди Бънч“. Едноетажна къща с тухлена оградка и перфектна квадратна морава. На покрива имаше старомодна UHF телевизионна антена, а вътре светеше.
Журналистката отвори, преди да позвъним. Беше на годините на нашите. Висока жена с орлов нос и бръчки от смях около очите. Носеше бутикови дънни, каквито можеха да се купят на Валенсия Стрийт, и свободна индийска памучна блуза. Имаше кръгли очила, които отразяваха светлината в коридора.
Усмихна се и каза на мама:
— Виждам, че си довела целия клан.
Мама кимна.
— След минута ще разбереш защо.
Мистър Гловър пристъпи зад баща ми.
— О, повикали сте флота? — засмя се журналистката.
— Всичко по реда си — обяви мама.
Представихме се и си стиснахме ръцете.