Не бях се замислял за тези условия, но като ги постави така, си бяха очевидни. Ракетата беше изстреляна и нямаше връщане. Не знаех дали ще уцели, или ще промени курса, но това беше положението. В близко бъдеще щях да се превърна в публична личност. В човека, който е обявил война на СВС.
Ходещ мъртвец.
Вероятно Анджи мислеше за същото, защото бе добила бледозеленикав тен.
— Да си тръгваме — каза тя.
Майка й и сестра й пак ги нямаше, което определи избора ни къде да прекараме вечерта. Вечерята беше минала, но нашите знаеха, че имам среща с Барбара, и нямаше да се сърдят, ако закъснея.
Когато пристигнахме, нямах желание да включвам ексбокса. Бях се наситил на Екснет за днес. Можех да мисля само за Анджи. Анджи. Анджи. Как ми се разсърди. Как нямаше да ми проговори повече. Как нямаше да ме целуне повече.
Тя мислеше за същото. Прочетох го в очите й, когато затворихме вратата на спалнята. Изпитвах глад за нея, сякаш не бях ял от дни. Като жаждата след три часа футбол.
Нещо повече. Нещо, което не бях изпитвал преди. Исках да я погълна, да я разкъсам.
Досега тя беше сексуално агресивната в нашата връзка. Оставях я да контролира темпото. Имаше нещо много еротично в това да ме съблича и да придърпва лицето ми към своето.
Но тази вечер не можех да се сдържам. Нямаше да се сдържам.
Вратата изщрака и аз хванах тениската на Анджи, без да й дам време да вдигне ръце. Изхлузих моята през главата и шевовете й изпращяха.
Очите на Анджи блестяха, устата й беше отворена, дишаше плитко и често. Чувах бученето на кръвта в главата си.
Смъкнах останалите ни дрехи със същата бързина и ги хвърлих на пода. По леглото имаше книги и списания и аз ги изметох с един замах. След секунда се въргаляхме в омачканите завивки, като се прегръщахме толкова силно, сякаш искахме буквално да се слеем един с друг. Тя изстена в устата ми и усетих звука с гласните си струни. Никога не бях изпитвал толкова интимно чувство.
Анджи посегна към нощното шкафче. Отвори го и извади найлонова торбичка. Погледнах вътре. Презервативи. Неразпечатани. Усмихнах се и отворих кутията.
От години си мислех как ще бъде първият път. Представях си го постоянно. Имаше дни, в които не мислех за нищо друго.
Нямаше нищо общо с представите ми. Отчасти беше по-добре, отчасти много по-лошо. Докато траеше, ми се стори цяла вечност. След това имах чувството, че е било само миг.
Когато свършихме, усетих срам. Но и бях вече някак различен. Нещо се беше променило между нас.
Беше странно. И двамата се срамувахме и не срещахме погледи, докато се обличахме. Увих презерватива в салфетки, занесох го в банята и го напъхах дълбоко в кошчето.
Когато се върнах, Анджи беше седнала на леглото и човъркаше ексбокса. Настаних се внимателно до нея и я хванах за ръка. Тя се обърна и ми се усмихна. И двамата треперехме от изтощение.
— Благодаря — казах й.
Тя не отвърна. Усмихваше се широко, а по бузите й течаха едри сълзи.
Прегърнахме се силно.
— Ти си добър човек, Маркъс Ялоу — прошепна Анджи. — Благодаря ти.
Не знаех какво да отговоря и просто я притиснах. Най-накрая се пуснахме. Беше спряла да плаче и още се усмихваше.
Посочи към моя ексбокс на пода. Схванах намека. Включих го и влязох в Екснет.
Все същото. Много писма. Нови публикации във влоговете. Спам. Боже, колко спам получавах. Шведската ми поща често се използваше за обратен адрес от милиони спам акаунта, така че всичките гневни отговори идваха при мен. Не знаех кой стои зад това. Може би СВС опитваше да претовари кутията ми. Може би просто някой се ебаваше. Пиратската партия имаше доста добри филтри, освен това даваха по 500 гигабайта пространство, така че нямаше да се препълни скоро.
Филтрирах всичко и натиснах клавиша за изтриване. Имах отделна кутия за неща, които бяха криптирани с обществения ми ключ, защото вероятно бяха свързани с Екснет и чувствителни теми. Спамърите още не бяха усетили, че ако използват обществени ключове, ще пласират по-добре боклуците си, така че всичко беше наред.
Имаше двайсетина съобщения от хора в мрежата на доверие. Прегледах ги набързо. Линкове към снимки, клипчета за злоупотребите на СВС, ужасяващи истории за сполучливи измъквания, мрънкане за предишните ми публикации. Обичайните неща.
След това попаднах на нещо, което беше криптирано с обществения ми ключ. Никой друг не можеше да го прочете, но аз не знаех кой го е писал. Подателят беше Маша, което можеше да е име или ник. Нямаше как да знам.