Засякох сигнала с моя телефон малко преди Хайд Стрийт, пред съмнително студио за азиатски масаж, на чийто прозорец имаше мигащ червен надпис „ЗАТВОРЕНО“. Мрежата се казваше „ХараджукуФМ“ и ние разбрахме, че сме на точното място.
— Не влизам там — обади се Дарил.
— Нали всички имате уайфайндъри?
Дарил и Ван имаха вградени, а Хулу, който беше твърде печен, за да носи телефон, по-голям от кутрето му, си имаше отделно устройство.
— Добре. Разпръснете се да видим какво ще открием. Търсим рязко падане на сигнала, който ще отслабва колкото повече се приближаваме.
Направих крачка назад и стъпих на нечии пръсти. Женски глас изстена и аз отскочих, притеснен, че някоя курва ще ме наръга, защото съм й счупил токчето.
Вместо това се озовах пред момиче на моята възраст. Имаше яркорозова коса и остро като на гризач лице, а слънчевите й очила приличаха на военна екипировка. Носеше раирани чорапогащи и черна бабешка рокля с множество японски дрънкулки — аниме герои, стари световни лидери и емблеми.
Тя вдигна фотоапарата си и снима мен и приятелите ми.
— Усмивка. Участвате в скрита доносническа камера.
— Няма начин. Не би го…
— Напротив — отвърна момичето. — Ще изпратя снимката в училищната мрежа след трийсет секунди, ако не оставите отбора ми пръв да търси указанието. Вие елате след един час. Мисля, че така е честно.
Погледнах зад нея и видях още три момичета с подобни дрешки. Бяха със съответно синя, зелена и лилава коса.
— Кои сте вие? Отряд „Близалка“?
— Ние сме отборът, който ще ви нарита задниците на „Хараджуку Фън Ме днес“. А аз съм тази, която след секунда ще качи снимката в мрежата и ще загазите сериозно…
Усетих, че Ван се размърда зад мен. Девическото й училище е известно с боевете и бях сигурен, че се готви да ошамари мацето.
В този момент светът се промени завинаги.
Почувствахме ужасяващото потръпване на асфалта, познато на всеки калифорниец — земетресение. Първият ми инстинкт, както винаги, беше да се измъкна. „Когато не знаеш какво става ти, тичай наоколо и пищи.“ Само че сега бяхме на относително най-безопасното място. Извън сграда, която да се срути, и далеч от евентуални падащи отломки.
Принципно земетресенията са тихи. Поне отначало. Това беше шумно. Тътенът беше невероятен, по-силен от всичко, което бях чувал. Звукът беше толкова страшен, че паднах на земята, и не само аз. Дарил ме дръпна и посочи над сградите. Тогава го видяхме. Огромен черен облак, издигащ се от североизток, откъм Залива.
Последва нов грохот и облакът се разпростря, добивайки познатата ни от филмите форма. Някой беше взривил нещо голямо.
Последваха още грохот и тътени. По прозорците започнаха да се появяват лица. Всички гледахме мълчаливо облака.
След това завиха сирените.
Бях чувал този звук и преди. „Гражданска защита“ регулярно ги пускаше профилактично. Но иначе ми беше познат само от старите военни филми и от видеоигрите, като сигнал, че започва бомбардировка. Виещите сирени караха всичко да изглежда почти нереално.
— Незабавно се насочете към убежищата. — Сякаш гласът на Бог се разнесе от всички посоки. На някои от електрическите стълбове имаше високоговорители. Преди не им бях обръщал внимание, но сега се бяха включили едновременно.
— Незабавно се насочете към убежищата. — Убежища? Всички се спогледахме объркано. Какви убежища? Облакът продължаваше да се разпростира. Дали беше ядрен? Нима изживявахме последните си мигове?
Момичето с розовата коса и дружките й хукнаха към станцията на влака, която се намираше в подножието на хълма.
— НЕЗАБАВНО СЕ НАСОЧЕТЕ КЪМ УБЕЖИЩАТА. — Вече имаше писъци и хората търчаха наоколо. Туристите — човек винаги може да ги познае, защото смятат, че в Калифорния винаги е топло, и мръзнат по тениски и къси гащи в Сан Франциско — се щураха без посока.
— Да се махаме! — Едва чух Дарил заради воя на сирените, към които се бяха присъединили и полицейски. Дузина патрулни коли профучаха покрай нас.
— НЕЗАБАВНО СЕ НАСОЧЕТЕ КЪМ УБЕЖИЩАТА.