Имаше по две игри всеки месец. Организаторите наемаха по десет стаи в петък вечер, а играчите ползваха като терен хотела, хранеха се в ресторанта и заплащаха за уай-фай. Изпращаха ни писма в петък следобед и се замъквахме там направо от училище. Спяхме по шест-седем души в стая, хранехме се с боклуци и играехме до три през нощта. Беше добро забавление и родителите ни нямаха нищо против.
Организаторите бяха от известен клуб, който помагаше на писателски и театрални кръжоци. Занимаваха се с това от десет години, без да допуснат инцидент. Следваха стриктна политика и не позволяваха алкохол и дрога, за да не загазят. Събирахме се между десет и сто играчи, в зависимост от уикенда. На цената на два-три билета за кино можеше да получиш два дни и половина яко забавление.
Веднъж успяха да намерят стаи в „Монако“, хотел в Тендърлоин, пълен с възрастни културни туристи. Беше от онези места, където във всяка стая има аквариум, а фоайето е пълно със старци със скъпи дрехи, фукащи се с постиженията на пластичната хирургия.
Обикновено простосмъртните, както наричахме не-играчите, не ни обръщаха внимание. Но този път имаше някакъв редактор на италианско туристическо списание, който се заинтересува. Заварди ме, докато се промъквах през фоайето, за да спипам водача на противниковия клан и да му източа кръвта. Стоях със скръстени ръце до стената, което ме правеше невидим, когато мъжът ме попита със силен акцент какво всъщност правим в хотела.
Опитах да го разкарам, но той не ме оставяше на мира. Затова реших, че ако измисля нещо, ще си тръгне.
Не предполагах, че ще вземе да го публикува, нито че ще стигне до американската преса.
— Тук сме, защото принцът ни умря и сега търсим нов владетел — казах му аз.
— Принц ли?
— Да. Ние сме Старият народ. Дойдохме в Америка през 16-и век и установихме династия в Пенсилвания. Живеем в горите. Не използваме модерни технологии. Но принцът беше последен от рода си и почина миналата седмица. Отне ни го ужасна болест. Младите мъже от клана ни тръгнаха да търсят потомците на прачичо му, който ни е напуснал преди време и се е преместил при модерните хора. Ще намерим последния наследник и ще го върнем в истинския му дом.
Четях доста фентъзи романи. Тези неща лесно ми идваха на ум.
— Открихме жена, която знае нещо за наследниците. Каза ни, че един от тях е в този хотел, и дойдохме да го намерим. Само че враговете ни ни проследиха дотук. Те искат да сме слаби, за да ни подчинят. Затова се спотайваме. Не говорим с Новите хора, ако не е наложително. Разговорът с теб ми причинява голям дискомфорт.
Гледаше ме намръщено. Бях пуснал ръце, което значеше, че съм видим за вражеските вампири. Един от тях се промъкваше бавно към нас. В последния момент я видях да налита с разперени ръце и съскане.
Аз също вдигнах ръце и изсъсках, след това се втурнах през фоайето, прескачайки един кожен диван. Хукнах към стълбите за мазето и успях да се измъкна.
Повече не засякох журналиста, но споделих случката с приятелите си, които прегърнаха идеята и доукрасиха историята.
В италианското списание имаше служителка, която беше проучвала колониите на амиши — общества, които не използват модерни технологии. Тя сметна, че сме доста интересни. Благодарение на интервютата от Сан Франциско тя написа увлекателна и затрогваща история за малолетните култисти, които търсят своя „принц“ из Америка. Хората публикуват какви ли не глупости.
Само че подобни истории се разпространяват. Първо в италиански блогове, после в американски. Започнаха да се появят очевидци, които твърдяха, че са срещали Стария народ. Не знаех дали си измислят, или пък играят същата игра.
Накрая историята стигна до „Ню Йорк Таймс“, който има нездравословния навик да проверява фактите. Репортерът се добра до хотел „Монако“, оттам до организаторите на ЛАРП-а и те признаха, че всичко е шега.
От този момент игрите не бяха особено готини. Цялата нация смяташе, че сме патологични лъжци. Пресата искаше да се оправдае и обясняваше колко странни са хората, които се занимават с ЛАРП. Чарлз успя да оповести на цялото училище, че ние с Дарил сме най-големите фенове в града.
Беше тежък сезон. Някои хора нямаха против, но не и ние. Бъзикаха ме постоянно. Начело с Чарлз. Намирах пластмасови зъби в чантата си, а хлапетата по коридора говореха с трансилвански акцент и се хилеха като вампири от анимационните филмчета.