Гледката беше впечатляваща. Тя събираше багажа, без да се притеснява. Осъзнах, че заминавам на следващия ден. За много дълго време. Може би завинаги.
— Какво да правя с ексбокса? — попита тя. — Има много неща на харда, бележки, писма, картинки. Не искам да попаднат в лоши ръце.
— Всичко е криптирано — отвърнах. — Стандартна процедура на „Параноид“. Остави ексбокса, ще си намерим друг в Ел Ей. Просто изпрати съдържанието на харда в пощата си на сървъра на Пиратската партия. Мисля да направя същото, като се прибера.
Тя ме послуша и изпрати писмото. Щяха да минат няколко часа, докато цялата информация се провре през връзката на съседа чак до Швеция.
Анджи затвори ципа на чантата и затегна каишките. Направо се възхитих, като видях, че торбата е с големината на футболна топка. С нея Анджи нямаше да привлича внимание. Все едно отива на училище.
— Още нещо — каза тя и взе презервативите от нощното шкафче. Натика ги в торбата и ме плесна по задника.
— Сега какво? — попитах.
— Сега ще идем у вас да съберем твоя багаж. Време е да се запозная с вашите, нали?
Пусна торбата сред останалите неща на пода. Беше готова да загърби всичко и да замине, за да бъде с мен и за да подкрепи каузата. Това ми вдъхваше смелост.
Мама си беше вкъщи, когато се прибрахме. Беше отворила лаптопа си на кухненската маса и говореше със слушалки и микрофон с някакъв беден човек от Йоркшир, който опитваше да се установи в Луизиана.
Влязох през вратата и Анджи ме последва. Усмихваше се широко, но стискаше ръката ми така, че костите ми пукаха. Не знаех защо се притеснява толкова. Едва ли щеше да прекарва много време с родителите ми, както вървяха нещата.
Мама затвори на йоркширеца.
— Здравей, Маркъс. — Целуна ме по бузата. — Кой е това?
— Мамо, това е Анджи. Анджи, това е майка ми Лилиан. — Двете се прегърнаха.
— Радвам се да се запознаем, скъпа. — Мама я огледа внимателно. Според мен Анджи изглеждаше съвсем приемливо. Беше облечена нормално и от пръв поглед си личеше колко е интелигентна.
— И за мен е удоволствие, мисис Ялоу. — Звучеше съвсем уверено. По-добре от мен, когато се запознавах с нейното семейство.
— Наричай ме Лилиан, скъпа. — Майка ми продължи да оглежда детайлите. — Ще останеш ли за вечеря?
— С удоволствие.
— Ядеш ли месо? — Мама е свикнала с начина на живот в Калифорния.
— Ям всичко, което не би ме изяло първо.
— Тя е пристрастена към лютото — добавих аз. Ще яде и автомобилни гуми, ако може да ги наръси с лют сос.
Анджи ме сръчка по рамото.
— Мислех да поръчам тайландско. Ще ги накарам да добавят и люто.
Анджи благодари учтиво и майка ми потъна в кухнята. Донесе ни сок и бисквити и три пъти ни предложи чай. Намръщих се леко.
— Благодаря. Ще се качим горе за малко.
Мама се смръщи за секунда, но след това се усмихна.
— Разбира се. Баща ти ще си дойде след час и тогава ще ядем.
Бях прибрал вампирската дегизировка в дъното на гардероба. Анджи я разглеждаше, докато си събирах дрехите. Трябваше да стигна само до Ел Ей. И там щях да си купя всичко необходимо. Взех няколко любими тениски, едни дънки, дезодорант и конец за зъби.
— Пари! — присетих се изведнъж.
— Аха. Мисля да изпразня сметката си от някой банкомат на връщане. Имам към хиляда и петстотин.
— Вярно?
— Че за какво да харча? Откакто има Екснет, не плащам даже нета.
— Аз имам към триста.
— Ще ги изтеглиш утре, преди да тръгнем към кметството.
Имах голяма торба, с която разнасях разни неща из града. Беше по-малко подозрителна от раницата ми. Анджи прерови безмилостно дрехите ми и подбра само нейните любими.
Когато приключихме, седнахме на леглото.
— Утре трябва да станем рано — каза тя.
— Да, голям ден ще е.
Според плана щяхме да изпратим съобщения с множество фалшиви локации, които се намираха на няколко минути път от кметството. На тези места щеше да има надписи със спрей „ВАМП ИГРА КМЕТСТВО -> ->“ които щях да нарисувам към пет сутринта. Така СВС не можеше да отцепи района, преди да стигнем дотам. Бях нагласил мейлбота да изпрати писмата точно в седем. Просто трябваше да оставя ексбокса включен, когато тръгна.
— За колко време… — тя не довърши.
— И аз се чудя. Предполагам, че може да е за дълго. Но кой знае? Когато излезе статията на Барбара — и тя щеше да получи писмо сутринта, — може да се окажем герои след две седмици.