— Здрасти, Мики — изсъска в ухото ми, като любовница. По гърба ми полазиха тръпки. Тя ме пусна и аз започнах да разтривам ръката си.
— Боже, ти!
— Да, аз. След две минути ще пуснат газ. Да се омитаме.
— Приятелката ми Анджи е при статуята.
Маша плъзна поглед над тълпата и каза:
— Няма шанс. Обречени сме, ако опитаме да стигнем дотам. Нали ти казах, след две минути ще пуснат газ.
Заковах на място.
— Не тръгвам никъде без Анджи.
Тя сви рамене и извика в ухото ми.
— Както искаш. Това си е твоето погребение.
Започна да разбутва тълпата на север, към центъра, а аз тръгнах към статуята. След секунда ръката ми отново беше извита и заключена в ужасяваща хватка.
— Знаеш твърде много, смотаняко — каза Маша. — Видя лицето ми. Идваш с мен.
Изпищях и започнах да се съпротивлявам, въпреки че ръката ми щеше да се счупи. Маша ме буташе напред. Контузеният ми крак предизвикваше агония при всяка крачка и имах чувството, че рамото ми ще се извади.
Маша ме използваше като таран и напредвахме бързо през тълпата. Бръмченето на хеликоптерите се промени и Маша ме блъсна напред.
— ТИЧАЙ! Пускат газ!
Шумът на тълпата също се промени. Звуците от задушаване станаха много по-силни. Все едно бяхме пак в парка и валеше сълзотворен газ. Затаих дъх и побягнах.
Изтръгнахме се от тълпата и Маша ме пусна. Разтърках ръката си. Куцуках по тротоара, а тълпата ставаше все по-рехава. Вървяхме към група агенти на СВС, с щитове, шлемове и противогази. Те ни препречиха пътя, но Маша показа някаква значка и ни пуснаха. Сякаш беше Оби Уан Кеноби и казваше: „Това не са дроидите, които търсите.“
— Проклета кучка — извиках, докато бързахме по Маркет Стрийт. — Трябва да се върнем за Анджи.
Тя сви устни и поклати глава.
— Съчувствам ти, приятел. И аз не съм виждала гаджето си от месеци. Сигурно ме мисли за мъртва. Съдбата на войника. Ако се върнем за твоята Анджи, сме мъртви. Ако продължим, имаме шанс. Докато ние имаме шанс, и тя има. Не всички хлапета ще отидат в Гитмо. Вероятно ще приберат няколкостотин за разпит и ще изпратят останалите по домовете им.
Продължих по „Маркет“, покрай стипклубовете и сборищата на клошари, които смърдяха на кенеф. Маша ме придърпа до един свод. Свали якето си и го обърна наобратно. Сега беше раирано. Извади вълнена шапка и скри розовата си коса. След това започна да трие грима от лицето си. След минута изглеждаше съвсем различно.
— Време е за промяна. Твой ред е. Разкарай обувките, якето и шапката. — Имаше логика. Ченгетата щяха да търсят всеки, който прилича на играч във вампирската игра. И без това не обичах бейзболни шапки. Набутах якето си в торбата и измъкнах тениска с дълги ръкави и снимка на Роза Люксембург. Маша изтри грима ми и след миг бях чист.
— Изключи си телефона. Носиш ли някакви чипове?
Имах лична, дебитна и транзитна карта. Отидоха в сребриста торбичка, която беше радиопоглъщащ джоб на Фарадей. Осъзнах, че съм й дал всичките си документи. Ако беше на противниковата страна…
Започнах да осъзнавам какво се случва. По план Анджи трябваше да е с мен. Така щяхме да сме двама срещу един. Щеше да ми помогне да надуша, ако нещо не е наред, ако Маша не е тази, за която се представя.
— Сложи тези камъчета в обувките си…
— Спокойно, навехнах си крака. Камерите за походка няма да ме разпознаят.
Тя кимна и метна раницата си на рамо. Аз взех моята торба и я последвах. Цялото дегизиране беше отнело само минута. Вече изглеждахме като двама съвсем различни човека.
Маша си погледна часовника и поклати глава.
— Хайде, трябва да стигнем до мястото на срещата. Не опитвай да бягаш. Избирай: или мен, или затвора. Ще анализират снимките от тълпата с дни, но щом приключат, ще вкарат всяко лице в базата данни. Бягството ни ще бъде забелязано. Вече и двамата сме търсени престъпници.
На следващата пресечка зарязахме „Маркет“ и завихме към Тендърлоин. Точно по тези места търсехме сигнала от „Хараджуку Фън Меднес“ в деня, когато гръмнаха бомбите.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— Ще си намерим транспорт. Млъкни и ме остави да се концентрирам.
Движехме се бързо и потта се стичаше по гърба ми към цепката на задника. Кракът наистина ме болеше. Може би виждах улиците на Сан Франциско за последен път.
Това, че вървяхме нагоре по хълма, никак не ми помагаше. Тендърлоин отстъпи място на по-скъпарски квартал. Дишах накъсано. Минавахме по страничните алейки и избягвахме големите улици.