Спусках се по хълма по задните улички. Нямах конкретна посока. На всеки няколко минути пъхах ръка в джоба и натисках телефона на Маша, за да не заспи. Така отворен, той образуваше странна издутина в джоба ми.
Подпрях се на една сграда. Глезенът ме болеше много. Къде ли се намирах?
Хайд Стрийт. Пред запустелия салон за азиатски масаж. Предателските ми крака ме бяха върнали там, където бе започнало всичко. На мястото от снимката секунди преди да избухнат бомбите и животът ми да се промени завинаги.
Исках да седна на тротоара, но това нямаше да разреши проблемите ми. Трябваше да се обадя на Барбара Стратфорд и да й разкажа. Да й покажа снимката на Дарил.
Какви ги мислех? Трябваше да й покажа клипчето от Маша. Как президентският съветник се присмива на атаките над Сан Франциско. Как признава, че знае за следващи атаки, но няма да ги спре, защото ще помогнат за преизбирането на неговия човек.
Ето че имах план: ще се свържа с Барбара и ще й дам доказателствата за публикуване. Вамп играта сигурно наистина бе уплашила хората, смятаха ни за терористи. Естествено, когато я планирах, мислех каква добра диверсия ще бъде, а не как ще изглежда на някой НАСКАР фен от Небраска.
Ще бъда умен. Ще се обадя от автомат и ще си сложа качулката, за да не ме снимат многобройните камери. Изрових една монета и обърсах отпечатъците си с тениската.
Слязох към станцията на влака, където имаше телефони. На една тролейбусна спирка забелязах „Бей Гардиън“. Някакъв чернокож бездомник беше събрал цяла купчина вестници и се усмихваше.
— Гледането е безплатно, но ако искаш да прочетеш, ще ти струва петдесет цента.
Заглавието беше с най-големия шрифт, който бях виждал след 9/11.
Отдолу имаше подзаглавие:
— Можеш ли да повярваш? — поклати глава човекът. — Точно тук, в Сан Франциско. Шибаните управници.
Теоретично вестникът трябваше да е безплатен, но човекът явно беше монополизирал разпространението в района. Вече държах четвърт долар. Порових за още една монета и му я подадох. Не си направих труда да бърша отпечатъците.
„Казаха ни, че светът се е променил завинаги, след като неизвестни лица взривиха Бей Бридж. Хиляди наши приятели и съграждани загинаха този ден. Много малко тела бяха извадени, а останалите вероятно са в залива.
Но невероятната история на един младеж, арестуван от СВС минути след взрива, предполага, че правителството държи незаконно мнозина от смятаните за мъртви на Трежър Айланд, който бе евакуиран и забранен за цивилни след атентата.“
Седнах на пейка — същата, на която бяхме подпрели Дарил, след като се измъкнахме от станцията — и прочетох статията. Барбара беше изровила няколко наши снимки. Бяха от миналата година, но все едно изглеждах на десет-единайсет. Бях пораснал много през последните месеци.
Статията беше много добре написана. Разгневих се заради съдбата на бедните деца и после осъзнах, че всъщност става дума за мен. Беше приложила дори и бележката на Зед. Освен това бе изровила имената на още изчезнали деца и питаше колко от тях са затворени само на няколко мили от домовете им.
Посегнах за нова монета, но промених плана си. Какъв беше шансът да не подслушват телефона й? Нямаше как да й се обадя директно. Трябваше ми посредник, който да установи контакт. Дотук с плановете.
Определено ми трябваше Екснет.
Как, по дяволите, да вляза онлайн? Телефонът имаше уайфайндър, но не разполагах с ексбокс, телевизор и диск с „Параноид“. Поне засичаше множество мрежи…
Тогава ги забелязах. Две хлапета на моята възраст се движеха бавно из тълпата на стълбите на станцията.
Това, което привлече вниманието ми, беше начинът им на придвижване. Вървяха безцелно, бутайки се сред туристите. Държаха ръка в джоба си и всеки път, като засечаха нечий поглед, се усмихваха. Едва ли можеха да покажат по-очевидно, че заглушават, но тълпата не им обръщаше внимание. В този квартал бе пълно с клошари и откачалки, така че човек се стараеше да гледа предимно в краката си.
Помахах на единия. Изглеждаше млад, но едва ли беше по-малък от мен.
— Ей, момчета, елате за малко?
Той се направи, че не ме чува. Погледна през мен, все едно бях бездомник.
— Айде де. Нямам много време. — Хванах го за рамото и изсъсках в ухото му. — Ченгетата ме търсят. Аз съм от Екснет.